вторник, 25 септември 2012 г.

ЗА ПАМЕТТА И ЗАБРАВЯНЕТО



В разказа на Борхес Фунес паметливия“ главният герой си спомня всяка секунда от своя живот, всяка цифра, всяка дума, която е прочел дори на древен език. Това обаче не изглежда да го прави щастлив.Тежстта на инфоирмацията, голата информация без платоновски идеи отвъд нея, е бреме. Фунес умира на 21 години, а лицето му е като бронзова статуя. Оказва се, че реално съществуват хора като Фунес. Хора, които нищо не забравят:  спомнят си ясно всеки ден и всяка минута от живота си.  Ние „нормалните хора“ си спомняме около 11 събития от всяка година и рядко можем да възстановим много от това, което сме правили дори вчера или онзи ден. Какво остава за всички детайли от някакъв конкретен ден преди много години! ( А какво ли реално помни човечеството от това, което му се е случило преди сто години?)  
Орелиън Хаймън, студент в Дърам, във Великобритания, страда от тази изключително рядка „болест“, наречена хипертимезия. Той не забравя нищо. Може да ви разкаже какво е правил на която и да е определена от вас дата преди 7 години: какви дрехи е носил, какво е било времето този ден, какви са били новините, какви аромати е усетил, когато е излязъл на улицата... Неговата  уникална, но и болезнена бих казал дарба не му помага все пак да бъде по-добър студент. Знанието складирано в мозъка му е от друг порядък.
Но тези доказателствата, че човешкият мозък може трайно да складира информация   всичката информация, която нашите очи, уши, ноздри, език, пръсти, дробове са събирали през живота ни, ме изпълва с радост.  Значи мозъкът не е просто едно парче месо, през което преминават някакви мигновени токове на мисли и чувства, преминават и изчезват завинаги в небитието още преди самото парче месо да изгние и изчезне в небитието. Такава горе-долу  е вулгарно-материалистичната представа за функциите на мозъка.  И за човешката душа: някакви токове генерирани по химически път в парче месо... Оказва се обаче, че мозакът прилича по-скоро на компютър, който цял живот складира милиарди битове информация без да я губи.
Ние не сме способни да извадим от паметта на компютъра си цялата информация. Поне не наведнъж.  Но тя е там.  Дори информацията, която  умишлено сме искали да забравим, защото ни е  травмирала, е там. Дори  когато напълно склерозираме и започнем да наричаме дъщеря си „мамо“, дори и тогава компютърът пази някъде събраната през годините информация. Но старостта се понася по-лесно в забрава.
 Известни са случаи на хора, които след прекаран инсулт забравят да говорят родния си език. Но проговярят друг, който са учили като деца и са смятали, че са го забравили. Този втори език е останал някъде там, в недостъпната за нас памет на компютъра, за да бъде повикан най-ненадейно отново.
Но защо и кому е нужна тази огромна сетивна информация, която събираме и складираме дори без да можем да я извадим от паметта си? Информацията от целия ни живот: миризма на печени чушки и изгорели години, усмивка на дете и залез в съня ни, докосване до суха кал или докосване до вените на лозово листо, през което прозира слънцето...  Цялата „незначителна“ информация, детайлите, които  всъщност съставлява живота...  Кому е нужна тази информация? И за какво?  Ще отнесе ли тялото ни в гроба цялото това безплътно и безкрайно съдържание на нашия живот?
В едно мое старо стихотворение, което е сън в съня, след като съм сънувал красива шпионка в съня си, влюбил съм се в нея и съм се събудил, един приятел ме среща на улицата пред стадиона и ми казва, че всички ние сме шпиони на една друга държава. Нощем получаваме тайно задачи от Родината, които денем не помним, но несъзнателно ги изпълняваме. Коя е тази забравена Родина?
Вярвам в безсмъртието на душата. Вярвам в Отвъдния свят. Може би той е някъде сред звездите, може би е в друго пространство и време, или отвъд пространството и времето.  Вярвам, че всеки човек има уникална мисия на този свят. И тя не се състои само в печелене на пари и житейски успехи. Може да включва и това, но то не е най-важното.
Дребните неща, като шумът на вятъра в листата и сенките на облаците, ни дават по-ясно усещане за смисъла на живота. И за нашата мисия.

Няма коментари:

Публикуване на коментар