неделя, 22 юли 2012 г.

ИМА ЛИ БЪДЕЩЕ КНИГАТА?


ДВЕ КЕНГУРА

Старата книга
е дебело кенгуру
с протрита кожа,
което носи в джоба си
други светове.

Животно, бременно
с южни звезди.
Тяло, което ражда
стари духове.
Книгата е вече на изчезване.

Измества я екранът на компютъра.
Той няма мирис.
Няма история.
Няма следи от ръце и пътища
по тялото.
Няма тяло.

Екранът носи в джоба си
цифри –
малки скелетчета на света.

 1997


Tова стихотворение е от "Черна книга на застрашениете видове".






събота, 21 юли 2012 г.

НАВЕЧЕРИЕ


Тарантелата е бърз танц, характерен за Южна Италия.Предполага се, че името му идва от умалителното название tarantella на считания за отровен паяк тарантула. Според легендите, след ухапване от тарантула бързите римични движения "прогонвали" отровните вещества.


Смъртта следи от наблюдателната кула:
тълпите на света пируват на предела.
Като че ли ухапани от тарантула
танцуваме тарантела.




петък, 20 юли 2012 г.

ЗАБЪРЗВАНЕТО НА СВЕТА И СЪЖИТЕЛСТВОТО НА ПОКОЛЕНИЯТА




Днешният пренаселен глобален свят е немислим без толерантност. Иначе можем да се изядем взаимно като кучета затворени в тясна клетка. Нужна ни е толерантност към инакомислещите, към друговерците, към другите народи и раси. Нужна ни е толерантност към Другите в смалилото се пространство на света. Но ни е нужна толерантност към Другите и във времето: към по-младите или към по-старите от нас.
          Никога досега в записаната история толкова много поколения, и толкова драстично различни помежду си поколения, не са съжителствали на земята. Никога досега не са били живи и активни по едно и също време толкова различни епохи. Светът се променя толкова бързо, че наистина само 20-ти век съдържа в себе си няколко различни епохи.  Но поради удължаването на живота, тези епохи съжителстват.
          Осемдесетгодишните са все по-голям процент от населението. И са все по-трудоспособни. Но осемдесетгодишните днес са се формирали като личности още преди Втората световна война. А това значи преди телевизора,  преди атомната бомба, преди космическия кораб, преди рок-енд-рола, преди Студената война...
          Четирсетгодишните са най-реализираните и най-активните днес. Британският министър-председател Дейвид Камерън става на 48 тази година, а президентът Барак Обама спечели за първи път изборите в САЩ, когато беше на 48. Но и 40-годишните са започнали да се формират като личности преди края на Студента война, преди да започне масовата употреба на персонални компютри, да не говорим за интернет...
          А новото поколение, двадесетгодишните, петнадесетгодишните, се формира в радикално различна епоха, която ние, по-старите, само се мъчим да разберем. Но едва ли и най-младите все още разбират новия свят.  Светът се променя толкова бързо, че трябва постяно да полагаме усиля, за да го догоним. (Това важи поне за моето поколение.)
          Информационната революция, която се извърши през последните 20 години променя и ще променя света по-радикално от гутенберговото изобретение. А без печатната преса и масовата грамотност модерния глобално-капиталистически и демократичен свят не би бил възмовен. Информационната революция е по-скоро сравнима по важност с изобретяването на писмеността и началото на историческото време.
          Но на фона на тези радикални промени светът, или поне западният свят като че ли остарява. Все по-малко деца се раждат и все повече хора са активни на възраст, която до преди половин век се е смятала за преклонна. През последното десетилетие стана модно да се казва, че 50 е новото 40 – в смисъл на човешка възраст и това как се чувстваме, как живеем на тази възраст. Дори ражданията на деца на майки, които са над 50-годишни се е увеличило с близо 400 процента! Идват нови поколения преди старите да са си отишли. 
Но какво изобщо значи поколение? Думата „поколение“ за първи път става модна в Западния свят в някакъв глобален, а не лично-семеен смисъл след Първата глобална война, през 1920-та година.  Гъртруд Щейн за първи път употребява, а Хемингуей популяризира чрез епиграфа си към романа „И изгрява слънце“, термина „изгубено поколение“. Той се отнася за младежите ( главно за американците, но не само), които са се сражавали в Европа по време на Първата световна. Това са хора родени между 1880 и 1900 г.  (В края на тази първа глобална война се появява и първата глобална грипна пандемия –  т.нар. испанска болест, която отнема живота на повече хора по света, отколкото самата световна война.)
От Втората световна война насам обикновено се разграничават четири поколения. Но всяко следващо като че ли обвхваща все по-кратък  период . С изумление установих, че аз ( роден съм в края на 1950-те) съм класифициран в едно поколение с родените през 1945 г. – Babyboomers.  Нашето поколение носи името си от факта, че след войната е имало „бум“  на новородените бебета. Смята се, че това поколение включва родените от края на войната до към 1960-та, според някои –1964-та година. 
            Следва поколението Х на родените между началото на 1960-те и 1980-та година. Това са децата родени по време на Революцията на цветята, през хипарските радикални години, годините на голяма либерализация на света, на анти-военното движение, на рока и хард-рока. 
Следва поколението Y, на родените през 1980-те – времето на рейгъномиката и консервативния ренесанс. И края на Студената война. Някои смятат, че началото на интернетната революция, започнала през 1994-та, бележи  края на това поколение.
Покоелнието Z, интернетното поколение, включва тези млади хора, които са отрасли от деца с интернет, общо-взето родените след 1990-та година.  С новия век идва и още по-ново поколение, което сега расте...
Но какво става със света, накъде се е запътил така забързано?  
Още Томас Малтус преди повече от два века говори за пренаселението като основна опасност пред човечеството. Защото човечеството нараства в геометрична прогресия, а това с което хората се изхранват – земеделските и животински продукти ­– нараства в аритметична прогресия. По времето на Малтус светът е бил по-малко от един милиард. Само през последния половин век той нарастна от два на седем милиарда... Екологическите заплахи за бъдещето на света също са функция на пренаселението. Човечеството буквално изяжда земята.
Но паралелно с пренаселението, светът като че ли постоянно се забързва . Само за последните 10-20 години животът се промени толкова радикално, колкото в миналото не се е променял и за много столетия. Какво означава това забързване на света?
          От епохата на файтона и каляската, до века на парахода и парния локомотив, до нашето трескаво време на автомобили, самолети, космически кораби и виртуални пътувания...
От хилядолетията на меча и стрелата, до няколкото векова на куршумите, до века на динамита, до нашето все по-бързо време на бомбите, атомното оръжие, Звездните войни, електронните информационни войни...
От валса и операта на 19 век, до подскокливия джаз на ранния 20-ти век, до лудия рок на 60-те, до френетичния къртечен рап от началото на новия век . . 
От многотомните романи на Толстой и Дикeнс, до джобната Агата Кристи, до телевизионния сериал и компютърната игра...  От сричането на самотния средновековен монах надвесен над непонятен ръкопис-палимпсест до светкавична и масоводостъпна интертекстуалност чрез Гугъл...
 Днес ние не четем, а прелитаме над масиви от текстуална, аудио и визуална информация, прелитаме в треска и шемет над  цялата памет на вековете (повече над, по малко през) . . . Но знаем ли нещо повече за вековете? И за бъдещето? Знаем ли повече от хората през 19-ти век? Човекът в треска трудно може да види и осъзнае нещата, които стават около него.
          Дали светът остарява и сетивата и паметта му се похабяват?  Или сме на прага на нещо радикално ново,  на един  напълно  нов свят отвъд познатото ни време и пространство?
          Дали това  постоянно, трескаво забързване са предсмъртните  гърчове на света? Или са родилни контракции? . . . Дали сме вече в навечерието на Края?  Или пък идва време да се роди Свръх-човекът на Ницше?
Всички ние – толкова различни генерации и индивидуалности – живеем заедно на един исторически предел. Без толерантност и опит за разбирателство, няма  как да оцелеем в новия свят. А ако наистина сме остарели и си отиваме  – кому е нужно истерично да се караме и да изискваме настоятелно това, което безвъзвратно сме изгубили? Не трябва ли старостта да ни учи на смирение и толерантност? Толерантност е нужна и на младите в остаряващия по средна възраст свят.
Каквото и да ни чака в бъдещето – толерантност е ключовата дума. Толерантност и опит да се разбираме. Толерантност към различните – по националност, по вяра и политически убеждения и, не на последно място – към различните от нас по възраст. 

събота, 14 юли 2012 г.

КАПИТАЛИЗЪМ, ДЪРЖАВА И ДЕМОКРАЦИЯ


Още в началото на 90-те години писах, че краят на Студената война според мен ще доведе до своеобразна „конвергенция“ на воювалите в нея общества. Капитализмът ще се видоизмени, както  стане по-държавен и бюрократичен, докато Русия и Китай от своя страна ще прегърнат пазарната икономика.  Подобна теза за доближаване между Изток и Запад ( само че в малко по-ироничен тон) развих и в статията „За мутренската култура и залеза на Запада“.
Според цитирано от „Дойче веле“ изследване, капитализмът губи популярност в съвременния капиталистически свят. Но интересното е, че  според същото изследване има тенденция хората да отъждествяват капитализма с правителството на съответната страна, с държавата, като критикуват и  двете.
Това е странно, заощото ообено в  Америка, но и в западна Европа, привържениците на  класическия капитализъм и либералната демокрация рязко противопоставят държавната бюрокрация на свободния капитализъм. Привървениците на капитализма са за по-малко държавна намеса в бизнеса. Това са десните в капиталистическото общество.  От друга страна левите обикновено  виждат именно държавната бюрокрация като сила, която  с въвеждането на регулации и данъци може да „поправи“ недъзите на капитализма.  Държавата може да изгради мост над пропастта между бедни и богати. Тя може да подпомага бедните – чрез осигуровки, помощи, здравеопазване – както  и да поставя законови ограничения пред апетитите на богатите.
Освен това държавната власт се избира от хората в демократичните страни. И се контролира постоянно от гражданското общество (там, където има такова). Ако дъжавната власт се вижда като зло и същевременно свободния капитализъм се вижда като зло, тогава каква е алтернативата за обществото? Комунистическа революция?  Но ние вече знаем добре, че кървавите „народни“ революции, както и анархията и беззаконието,  в крайна сметка водят до диктаторски режими ( "здрава ръка") и безмилостно подтисничество.  Или ще се върнем към  пред-капиталистическата вяра в добрия цар?... Демокрацията няма разумна алтернатива.
Наистина съвременната демокрация и капитализма са се развили паралелно, но не трабва да се забравя, че това са две различни неща. Китай и Русия са държави, в които има пазарна, капиталистическа икономика, но няма демокрация. Същото беше да кажем в Чили по време на дясната диктатура на Пиночет. Капитализмът е възможен и в недемократично общество.
Опасявам се обаче, че през последните 20 години, след Студената война, и особено през новия век,  капитализма и демокрацията силно се видоизменят.  Докато бившите големи комунистически диктатури приеха пазарната икономика без да се демократизират, в  западните капиталистически страни голямото богатство се концентрира във все по-малко ръце. И това води до по-малко демокрация.
Когато една компания – независимо дали е Майктософт или Макдоналдс, Шел или Газпром – добие монополна позиция в една държава или в света, класическият капитализъм със свободен пазар, конкуренция и пазарно многообразие се видоизменя.   С появата на големите молове в САЩ например малките квартални магазинчета западат и фалират. А стоките в моловете са все по-еднакви в целия свят – от Китай през България до САЩ.
Появата на световните монополи с неограничени икономически възможности влияе негативно и на демокрацията. Корумпира я. Което не може да се купи с пари, може да се купи с много пари.  Свръх-богатите могат да си купуват  медии,  да финансират предизборни кампнии,  и така да  манипулират общественото мнение, да влияят на правителството. Така задкулисно международните монополи подкопават демокрацията.
Но каква е алтернативата на властта на монополите? Освен отново държавната бюрокрация, която може да регулира бизнеса с правни ограничения, данъци и социални политики. Ако сме противници и на двете, къде е изходът?
Нито капитализма, нито демокрацията вече са това, което бяха преди 20 години. Европейските страни поотделно  не могат да оцелеят в икономическа борба с Китай и САЩ. Затова повечето хора и политици в Европа смятат, че Европейския съюз няма алтернатива. Но това бюрократично окрупняване  навсякъде по света води по пътя към Световното правителство.  Опасявам се, че и капитализма и демокрацията, в класическя им вид поне, постепенно изчезват.
От друга страна се появи паралелното, виртуалното пространство, което все повече се превръща в алтернативна медия на бедните,  в основно средство за масова комуникация и „агора“ на гражданското общество. Само че във виртуалното пространство е трудно да се отсее зърното от плявата, информация от пропаганда и реклама, история от митология, наука от суеверие. Появи се и народно ( или международно) творчество – музика, текстове, образи, „крилати мисли“, които циркулират по целия свят без автор... А това не  прилича ли малко на ново средновековие?  Hi Tech средновековие?

вторник, 10 юли 2012 г.

ДЪРЖАВА И ГРАЖДАНСКО ОБЩЕСТВО



“Последиците от наводнението можеше да не са тъй катастрофални, ако в Русия имаше строга управленска структура за предотвратяване на стихийни бедствия, твърдят експерти на "Независимая газета". Такава система според тях липсва, защото няма вече обратна връзка между държавата и гражданското общество.”

Слава Богу, това не може да се каже за България. Протестните демонстрации у нас могат да повлияят на правителството. Има връзка между държава и гражданско общество.

Политически опоненти и журналисти у нас не се елиминират физически. ( Не мисля, че имаме политически убийства.  Друг е въпросът, ако се намесят финансови отношения с  мафията.)  В България вече от 15 или повече години се провеждат свободни избори.  Все пак имаме някаква демократична традиция отпреди  Комунизма, каквато в Русия няма. В Русия има и винаги е имало сериозен интелектуален елит, но това е друг въпрос.

У нас има някакво ефективно гражданско общество. Делеч съм от мисълта, че всичко ни е наред. Не трябва да се допуска прекалено много медии да се концентрират в същите ръце ( на крупни собственици, независимо че не са политици). Съдебната система трябва да започне да действа нормално, да бъде наистина бариера пред корупцията и престъпността. Това хич не са малки проблеми!

Но като цяло, не се ли оплакваме прекалено много?  Макар и най-бедни в ЕС, ние сме най-бедната от  най-богатите  страни в света.  Гражданското общество трябва да упражнява постоянен натиск върху държавата, да я контролира. Но като цяло, вместо да се оплакваме постоянно, трябва да сме щастливи, че България е в Европейския съюз, а  не в Съветския.

Един приятел ми каза: „Какво да говорим! Ние сме си една провалена държава! Няма изход!“ А аз му отговорих, че ще бъдем винаги провалена държава, ако мислим така.


Колкото до прикриването на истината за природни бедствия, това е запазена марка на тоталитарната ( и "пост-тоталитарната") държава. Спомнете си Чернобил или Вранчанското земетресение през 1977 г. и скриването на истината за жертвите у нас.