неделя, 10 юни 2012 г.

БЪЛГАРИТЕ В БЪЛГАРИЯ, АМЕРИКА И ДЪРЖАВАТА ФЕЙСБУК


Това е статията ми от новия брой на списание Biograph  http://biographbg.wordpress.com/
Снимките са от Манхатън преди десет години  и бившата българска черква във Вашингтон в края на миналия век.




БЪЛГАРИТЕ В БЪЛГАРИЯ, АМЕРИКА И ДЪРЖАВАТА ФЕЙСБУК

           Книгите от началото на 90-те се разпадат в ръцете ни – лоша хартия, лоша подвързия... А и колко хора вече четат текстове, които не са на електронен носител? От края на комунизма като че ли е минало цяло хилядолетие – и не само в България. Глобалната информационна революция, която преживя светът е нещо безпрецедентно в историята.

            През 1990-та работех във вестник “Демокрация. Тогава вестниците още се печатаха на висок печат. Имаше линотипери – които дялкаха букви от олово, и метранпажи – които подреждаха оловните букви в дървени кутии. После ги мажеха с мастило и ги слагаха на печатната преса... Днес вестниците се правят на компютри, но и повечето хора четат вестници само в интернет. Интернет се появи за масова употреба през 1985-та – дори в Америка. А сега има над два милиарда ползватели! Фейсбук датира от 2004-та. Но вече близо  един милиард души прекарват голяма част от живота си там . (ТукJ) Затова казвам, че действието на новия ми роман “Човекът и сянката” се развива в три държави – България, Америка и Интернет.

            Прекарах в Америка 13 години: тъкмо годините на информационната революция. След заминаването ми за Вашингтон през 1994-та нямах  почти никаква връзка с България. Освен ако не се обадя по телефона аз. От България рядко се обаждаха – струваше 2 долара и половина на минута, доста скъпо за тогава, и ставаше с оператор. („Long Distance,Operator, give me Jesus on the lineJ)  Български новини в американските вестници нямаше. Само когато Бил Клинтън отиде в София на първа страница на "Ню Йорк Таймс" се появи снимка на митинга пред "Александър Невски" с него и българския му колега Петър Стоянов. Но за по-важни неща, които ставаха в България – икономическата криза, убийствата, хиперинфлацията – нямаше никаква информация.
           
            В края на комунизма само един процент от българското население беше виждало света оттатък Желязната завеса. Заминалите на Запад най-често ставаха “невъзвръщенци”. Нямаше начин да се върнат без да отидат в затвора. Голямата българска диаспора в Европа и Америка се формира едва след оставката на Живков и падането на Берлинската страна през 1989-та.

Населението на България намалява. Но броят на българите живеещи в чужбина е вероятно между 3 и 4 милиона.Това е половината от броя на хората живеещи в Българи! Някои са стари малцинства в страни като Молдова. Но близо 2 милиона души са напусналите България през последните 20 години. Само в Съединените Щати се предполага, че живеят постоянно около 300 000 българи, 100 000 от които са в Чикаго. Много малък процент от тях са стара имиграция.

              Чикаго е известен като  “най-големият полски град в света след Варшава“ поради необичайно високия процент чикагци от полски произход. Поляците, руснаците, сърбите, арменците са създали своите диаспори в Америка много по-отдавна от нас. За тях не е толкова странно и толкова голям проблем милиони от сънародниците им да живеят другаде.

            Ние казваме “крушата да падне далеч от дървото”. Но днес ветровете на глобализацията отнасят всякакви круши, ябълки, банани и кактуси навсякъде по света. И често те намират по-плодородна почва в други страни... Да, милиони българи напуснаха България. Но дали този неизбежен аспект на глобализацията може да бъде повод за опасения, че нацията ни е на изчезване?

            Ако се поучим от опита на народи, отдавна пръснали се по света, като ирландците, поляците, евреите, арменците ще гледаме по-спокойно на нещата. Тези народи не само че не са изгубили своята идентичност, не само че не са изчезнали, но напротив, станали са по-резистентни и по-добре са запазили културата си. През 19-ти век, когато не е имало Полша, полската култура е създавана от емигранти на Запад. До голяма степен същото важи и за руската култура след Октомврийската революция. В Съединените Щати ирландците са 10 пъти повече, отколкото в Ирландия!  Да не говорим за  евреите извън Израел... Еврейската идентичност е оцеляла и дори процъфтяла през хилядолетията, без изобщо да е била базирана в някаква национална държава или територия.

            Освен че национална култура може да се създава в чужбина, диаспората помага за популяризирането на културата на “старата родина”. Ирландски, полски и еврейски традиции са станали важна част от американската култура.  Освен това от личен опит мога да кажа, че когато живеем в чужда страна всъщност ставаме по-големи патриоти. Това, че бях българин в чужбина стана част от моята лична идентичност. Не е така в България, където повечето хора са българи.

            Освен ако съзнателно не са решили да се претопят ( което рядко се случва), българите в Америка са големи патриоти. Пред домовете им се веят български знамена, ходят в български черкви и училища, слушат българска музика. И аз започнах много повече да слушам българска музика, включително българска народна в Америка.  
           
            Същевременно българите в чужбина са граждани на света, които не страдат от националистическо тесногръдие. Българите в Америка са едновременно българи и американци. Това е напълно нормално в Новия свят. Там нация и етнос са различни неща.

            Американците – нация създадена от имигранти от цял свят, са по-добре настроени към новодошлите чужденци от западноевропейците. В началото на 90-те България беше още далеч от  Европейския съюз. И  тогава бяхме по-добре третирани в Америка, отколкото в Европа. Във Вашингтон срещнах симпатия към себе си и България, никакви предубеждения, никакво високомерие.

             По онова  време за България се знаеше малко. Според мен най-важната причина за доброто отношение към нас в САЩ беше спасяването на българските евреи от Холокоста, факт добре известен на всички евреи по света. Книгата на Михаил Бар Зоар  “Beyound Hitler's Grasp” (“Отвъд хватката на Хитлер”)  стана много популярна точно тогава и изигра по-голяма роля за положителния имидж на България в САЩ от всичко направено от наши държавни инстититуция. (Д-р Михаил Бар Зоар е роден в София през 1938 година, но е бил депутат в израелския Кнесет и преподава история в САЩ.)

            Уви, другата причина за доброто отношение към нас в САЩ през 1990-те бяха югославските войни. Американците гледаха по телевизията картата на пламтящата и пукаща се по шевовете си Югославия. Виждаха, че тя граничи с България. И научаваха, че в източната съседка на “балканизираната” Югославия цари етнически мир... Иронично е, че националисти като Милошевич най-много вредят на имиджа на нацията си. Винаги по света се гледа с по-добро око на един етнически толерантен народ. А в крайна сметка ксенофобите и националистите обикновено довеждат и до вътрешната разруха на страната си.

            Чувал съм, че не било така другаде, но българите в Америка са доста сплотени. Имаше – има си го и до днес –  българско училище във Вашингтон, където децата на имигрантите учат родния език, родната история, география и литература. Във Вашингтон живеят различни имигранти – от хора със средно образование и на средна възраст, взели зелена карта от лотарията, до икономисти в Международния валутен фонд, от студенти до баби и дядовци. Всички са обаче работливи и оправни хора. Може би защото пътят до там е скъп  в САЩ няма български граждани, които просят или пруституират по улиците както в Европа. Дори джебчиите ни там са “хай-тек” – специалисти по обир на банкомати...  Българи с всякакви професии – от водопроводчици до чиновници в Световната банка, юристи и лекари – се срещат като близки приятели в българското училище и българската черква във Вашингтон.

            В Америка черквата, храма е много важно място. Американската нация е многоетнична и мултикултурна. В големите градове мирно съжителстват синагоги, джамии, протестантски, католически и православни храмове. Във Вашингтон гърците и руснаците имат големи катедрали. По онова време имаше и две български черкви. После нашият митрополит Йосиф затвори тази, която беше към Светия синод на България и я продаде. Защо стана това – нека обясни той. Но остана само българската църква, която е към ОСА (Orthodox Church of America).

В мултикултурната Америка, и изобщо в глобалния свят, хората живеят на микрообщества – професионални, религиозни, етнически, сексуални. Поради тази фрагментираност на глобалния свят храмът е много важно място в Америка. Там ходят не само вярващите, но и тези, които искат да подържат връзка с хората от своя етнос, от своята „стара родина“.

Глобалният свят като цяло е капиталистически, мултикултурен, безцентърен. Той всъщност се изгради по американски модел. Държавта Фейсбук – най-глобалната световна сила днес – също е разделена по американски модел на микрообщности по най-различни показатели. В тази наша виртуална държава се говорят всякакви световни езици, макар че английският и там е общият език за всички.

Когато се върнах от САЩ с изненада установих, че Америка е пристигнала в България преди мен.  Струва ми се, че английските думи в българския език днес са повече от руските ( не от общославянските, разбира се,  но от тези, които бяха внесени по комунистическо време от СССР). Рейтинг, имидж, билдинг, мол, „екшън план“ – да не говоим за ъплоудването и кликването...

 Целият свят се американизира през последните две десетилетия.  Но диаспората в Америка допринася за културния имидж на всяка отделна страна. Големите източноевропейски поети като Васко Попа и Збигнев Херберт се радват на популярност в САЩ, защото са много добре преведени от двама големи американски поети, съответно от сръбски и полски произход – Чарлз Симич и Чеслав Милош. Йосиф Бродски и Владимир Набоков са както руски, така и американски автори.

От началото на деветдесетте години на миналия век, с нарастването на нашата диаспора, редица български писатели се установиха да живеят в САЩ. Някои, като Милена Фучеджиева и мен самия след дълги години прекарани там се върнаха. Любомир Канов също е по-често в България. Любомир Канов, Атанас Славов, Стефан Груев бяха някои от писателите-имигранти  в САЩ от преди 10 ноември 1989-та. Но сега там живеят получилият наградата «Хеликон» Захари Карабашлиев, авторът на романа «Дзифт» Владислав Тодоров, чудесни поети като Георги Белев, Кирил Мерджански, Любомир Николов, Катерина Стойкова, Димитър Кенаров. Наскоро престижното издателство “Фарар Строс енд Жиру” издаде разказите на младия писател Мирослав Пенков, също гражданин на САЩ.

            Някои казват, че добра литература можело да се пише само на “майчин език”. Но това не е вярно. Има изобилие от примери за писатели прославили се на чужд език – от поляка Джозеф Конрад до руснака Владимир Набоков. И не само през 20-ти век – винаги в историята от Рим до Русия, от Австрия до Османската империя, от Съединените Щати до Индия и Австралия голяма част от населението на света, населението на световните империи е било дву- или три-езично. Такива сме били и ние българите до Възраждането. Така че – нищо ново под слънцето...
           
            Да се оплакваме от глобализацията, това е все едно да се оплакваме от климата. Безсмислено е. Трябва да се приспособяваме към климатичните и историческите промени, ако искаме да оцелеем. Ако имаме проблем с глобализацията, проблемът си е в нас. Други нации, като евреите и арменците, са сплотени и винаги са си помагали, дори когато не са имали свободна “стара родина”. А у нас като че ли най-актуален си остава вицът за българския казан в Ада. На нашия народ там не му трябвали дяволи да го пазят, защото грешниците сами се дърпали един друг за краката да не бягат от казана. Или вицът за шопа, който поискал от златната рибка да му извади едното око, за да извади двете на съседа му...  Може би затова, за разлика от сърбите, гърците и турците, ние още нямаме Нобелов лауреат, който пише на български.

            Но нещата се променят. Има вече много млади хора, които живеят като граждани на света, било на други географски ширини, било във виртуалната държава Фейсбук, а същевременно обичат България и работят за България. Бъдещето на нацията ни е в техни ръце.


1 коментар:

  1. Други нации, като евреите и арменците, са сплотени и винаги са си помагали, дори когато не са имали свободна “стара родина”. А у нас като че ли най-актуален си остава вицът за българския казан в Ада!!

    ОтговорИзтриване