понеделник, 2 април 2012 г.

СТОКХОЛМСКИЯТ СИНДРОМ И СВОБОДАТА


          Стокхолмският синдром е отъждествяването на жертвата на похищение с идеологията на похитителя. Например – мис Стоун става  убеден защитник на ВМОРО след отвличането и освобождаването й от Яне Сандански. Дали това е осъзнаването, че дадена кауза, от привържениците на която лично сме пострадали, е въпреки всичко справедлива?  Или е форма на конформизъм и мазохизъм, при която жертвата “се влюбва” в своя мъчител?

          Вирджиния Уулф в есето си „Професии за жени”, казва, че за да стане писател една жена трябва първо да убие „Ангела на къщата”. „Ангелът на къщата” е персонификация на викторианския идеал за жена – жената като любяща майка и покорна съпруга-домакиня. Този Ангел не е владеел само умовете на мъжете, но и умовете на жените през 19-ти век. Те са се стараели да бъдат грижовни домакини, които слушат за всичко своя съпруг. Мястото на жената-ангел е било в кухнята. Тя не е имала място в „мъжкия” свят на науката, бизнеса и политиката.  В Англия и Германия жените добиват право да гласуват през 1919 г. В САЩ – през 1920г. В Турция – през 1930 г. Във Франция и България – едва през 1944 г. (Макар че в България от 1944 до 1989 г. нямаше реални изборни права за никого. Така че жените у нас могат да гласуват и да избират едва от 23 години.)

          Със самосъзнанието на Ангел на къщата, казва Вирджиния Уулф, една жена не може да стане писател. Тя трябва първо да убие този фантом, който не й дава да мисли свободно. Писателят – мъж или жена – трябва преди всичко да може да мисли свободно. Робското самочувствие е несъвместимо със свободната мисъл. Дори и да нямаш вече господар, ако си с робско самочувствие ще продължаваш да бъдеш роб.

          Моя приятелка била наречена от нейна “почитателка” в електронното пространство „недоебана путка”. Една жена, която използва това мачиско мъжко ругателство за друга, вероятно сама е приела, че най-важната й функция е да задоволява мъжете. “Недоебаността” в този контекст е нещо срамно. „Недоебана” трябва да значи нереализирала се в мъжкото общество жена. Това е Стокхолмският синдром. Половият орган е другото лице на „Ангела на къщата”. (Впрочем на български, за разлика от английски, няма дума за полов орган, която да не звучи грозно и обидно.)

          По викторианско време жената ревностно е криела своята сексуалност; показвала я е само на мъжа си – тайно и на тъмно. Но в днешната мутренско-чалгаджийска култура сексуалното лице на жената е най-показното. В града на греха да бъдеш “недоебана”( т.е. непожелана) е най-големият грях… Дълъг ли е пътят от Ангела на къщата до падналия ангел – до фолк-ангела в Sin City?  Жената, която смята, че е обидно да не бъде употребявана от мъжете, както и жената, която смята за свой основен дълг да бъде прислужница в къщата на мъжа си, е във властта на Стокхолмския синдром. Няма голяма разлика между двете.

          Но не демонстрираме ли понякога всички ние, българите, подобно робско самосъзнание като нация? Ние казваме подигравателно: „Абе, българска работа!”  –  в смисъл на нескопосна, недо-дялана работа. Радваме се на анекдота, че която империя ни е завладяла все е паднала – турската, немската, съветската. Но не е ли това радостта на роба?

          Макар, че се оплакваме непрекъснато как Великите сили все ни „пре......”, ние в крайна сметка винаги им се подчиняваме охотно.  Оплакваме се как пет века сме били турски роби и още носим „синила от бича”. Но унижението като че ли ни радва. Нашите националисти с някаква мазохистична наслада говорят за петвековното робство и  „синилата от бича”.

          Всъщност това, което още носим от Отоманско време не е някакви синила от бич, а една голяма любов към ориенталското. Културната еманация на тази наша любов е чалгата. 

          Макар и постоянно да се оплакваме от тежкото си минало, не сме ли подсъзнателно по робски привързани  – в културен или политически смисъл – към бившите си господари?  За много българи да кажеш нещо срещу Газпром означава да злословиш срещу братска Русия. Можем да недоволстваме от Булгаргаз, но не и от Газпром. Можем да псуваме България, но не и Русия. Изумително голям е процентът на хората у нас, които изпитват носталгия по съветско време – времето, когато в нашия национален химн се споменаваше Москва, но не и София. Това също е Стокхолмски синдром.

          Орлов мост е вратата към нашата столица. На Орлов мост Цариградско шосе симптоматично преминава в булевард Цар Освободител. Под Орлов мост не тече река, а тесен и мътен канал...

          Все пак Стокхолмският синдром не е само “българска работа”. Има го навсякъде по света. Дори и в Стокхолм. Някои психолози смятат, че този синдром, влюбването на похитения или завладения в похитителя или завоевателя, е било нужно за приспособяването към тежките условия и съответно за оцеляването на хората още от праисторически времена.

          Но понеже нашите робства, чужди присъствия и дружби с големи братя и вождове вече са в миналото, добре е от една страна да престанем постоянно да се оплакваме, че сме били роби. А от друга – да престанем тайно да си обичаме робствата. И с носталгия да играем кючеци и казачоци, докато празнуваме или сънуваме свободата си.

          Нищо против дружбата с други народи! Но да бъде на равна нога.


1 коментар:

  1. Имате теза и се опитвате къде последователно и логически вярно,къде не,да я докажете...Като цяло желанието Ви е похвално,но много може да се спори по някои от вашите доказателства...Особено последния извод - Дружба между народи на равна нога никога не е имало и няма и да има...Какво освен нихилизъм може да се роди от робска действителност..?Да злорадстваш срещу силния е победата на слабия...В нашето историческо развитие ние много често сме били в тази позиция...Откъде да дойде манталитета на победители след 700 години под чужда власт,че и малко повече...Нима действителността не ни е научила на това робско самосъзнание?Нима завистта,подлостта и егоизма не са следствие на начина ни на живот като народ?Острите камъни са минали под меча...Гордостта и самочувствието се създават и култивират - роля на интелигенцията!!!
    Радвам се от Вашите изяви - винаги поставяте злободневни проблеми на вниманието ни...Позицията Ви е силна и граждански мотивирана...Достойна за похвала и следване!!!

    ОтговорИзтриване