събота, 14 април 2012 г.

ЧОВЕКЪТ И СЯНКАТА




Публикувам тук първата глава от новия ми роман "Човекът и сянката". 


Можете да го купите от Сиела


http://www.ciela.bg/index.php?p=book_view&aid=1032

или от Хеликон.

http://www.helikon.bg/author/6526/







ЧОВЕКЪТ И СЯНКАТА


  



                                                                           Дяволът е разликата между нас.
                                                                           Дяволът е тайната,
                                                                           която всеки за себе си знае...
                                                                           Бог е нещо общо между нас.
                                                                           Бог е това, което не знаем.

                                                                           . . . . . . . 
  

“Вейчел, звездите изгряха
сумрак е паднал над пътя за Колорадо
[...]
В един друг град преди 27 години
аз виждам твоята сянка на стената
ти седиш с тиранти на леглото
ръката на сянката вдига бутилка лизол към главата ти
сянката пада на пода”
                                                Алън Гинзбърг



Увод

            Този любовен роман има нещо общо с американската мечта, макар че в него става дума главно за балкански мечти.

            „Американската мечта” е вярата, че със собствени усилия, независимо от своя класов или семеен произход, човек може да постигне материално благоденствие и лично щастие.  Америка е създадена от имигранти. Всеки пришълец е вярвал, че има шанса с много труд да спечели пари, да си построи дом някъде в необятния нов свят, да започне живота си отначало.

            Мечта и сън на английски са една и съща дума. Така че можем да говорим и за “американския сън”.

            Балканската мечта също е сън, но малко по-различен. Тя е един носталгичен сън за миналото, за непостижимото. Тя следи балканския човек като негова сянка.

            В романа на Скот Фицджералд „Великият Гетсби” главният герой въплъщава американската мечта. От бедно момче в малкия град Гетсби става милионер с екстравагантен начин на живот. Но той се е „самонаправил”, за да впечатли и спечели Дейзи – жената на мечтите си. Ако не спечели Дейзи, Гетсби всъщност не е спечелил нищо. Напротив – изгубил е  всичко.

            Значи американската мечта е не просто мечтата за материално благоденствие. Защото без любов няма щастие...  Балканската мечта  е подобна на американската. Но тя предварително носи носталгичния вкус на загубата.

             Както навсякъде другаде по света, в красивия подбалкански град Поречен хората живееха със своите мечти за щастие. Някои отиваха да го търсят чак в Америка. Други – в съседния офис. Търсеха го и в реалния, и във виртуалния свят, в тайния свят на ближния или в света на личните си сънища.

            Но мечтите на трима пореченци съдбоносно се преплетоха.        


  


Първа част

ТИНА И КОНСТАНТИН






            1. Тайни любовници


            Сърцето на Стилян започна да бие в гърлото му. Това беше нещо ново. Досега личната кореспонденция на Тина, удавена в безбрежно море от служебни мейли, се свеждаше до няколко хладни и кратки бележки до мъжа й (“Децата са добре.”; “Получих парите. Благодаря!”) или до една нейна приятелка (“Свършвам в 5 и половина. Искаш ли да излезем на кафе?”) Отговорите на тези съобщения бяха също така кратки и безлични. Никакви емоции, скучна информация – като в служебната кореспонденция на Тина. Само по-кратко – в личните писма липсваха тягостните бюрократични формалности, които поглъщат 90 процента от времето на един офис мениджър. Така вече се казваше на секретарките.

            Но този път се намесваше нов играч... Най-после! Най-после ставаше нещо, което Стилян беше очаквал да стане от самото начало! И той усети пулса си в гърлото. Усети гореща адреналинова вълна в гърдите и главата – някаква  изгаряща смесица от лошо предчувствие и нетърпеливо любопитство да разбере какво става в личния живот на Тина.
           
Subject: Здравей!
Date: 28/11
            From: koctasto@gmail.com
            To: Tntinna@gmail.com
Как си, Тина? Ако тази вечер или утре вечер можеш да се прибереш по-късно от 7, ще се радвам да се видим. Ако не – приятна събота и неделя! Можем да се видим във вторник, ако искаш. А може и в София – и аз ще бъда там, така че – хайде да обядваме.
Коста
           
            From: Tntinna@gmail.com
            To: koctasto@gmail.com
Предпочитам да оставим вечерята за другата седмица. И без това не се чувствам много добре и пия разни хапчета, за да не ме боли главата и стомахът, докато съм на работа. Няма да мога да се насладя и на капка вино:-).
Ако имам някаква възможност да остана в София за обяд, ще ти се обадя предварително. 
т.
            From: koctasto@gmail.com
            To: Tntinna@gmail.com        
Добре. Оправяй се! Но не прекалявай с хапчетата! Ще се радвам да обядваме в София. Ако не, хайде да се видим по-рано във вторник. Вечерите ни са малко припрени, защото ти трябва да се прибираш в седем при дъщеря си.
Коста

            Стилян стана от стола и закрачи из тесния сумрачен офис. През малкото прозорче се виждаха голи мокри клони и тъмносиво небе. Той хем се радваше, че предвижданията му се сбъдват (или това беше по-скоро злорадство, отколкото радост), хем сбъдването го депресираше ужасно. “Значи тя наистина не е света вода ненапита! Само се прави! А кой е тоя Коста?...  Да не е Константин Стоилов от нашaта фирма?!? Ама той е един превзет дъртак! Не, не е възможно да е той!... Но нека да видим какво ще стане. Може би той я сваля, а тя все пак няма да му пусне. Да, разбира се, че няма да му пусне! Как мога да си помисля, че ще пусне на  тоя плешив брадат пуяк! Ако е той, разбира се...

            Интернетните любовни романи, ако не се четат между другото и по диагоналната система или ако не участваме лично в тях, са ужасно скучни. Стилян се чувстваше като някакъв златотърсач, който трябва да пресява тонове пясък, за да извади няколко златни прашинки информация. Златни ги правеше най-вече неговото въображение. А тези тонове изгребван пясък бяха всъщност часовете и дните на неговия празен живот... Цели пет дена по-късно, кореспонденцията на Тина с тоя странен индивид продължи. Стилян зачете с хищно отворена уста и издадена долна челюст, с капки пот по челото:

Subject: ЛИЧНО
Date: 2/12
            From: Tntinna@gmail.com
            To:  koctasto@gmail.com
Не си ли уморен, на тия години, да влагаш дори и толкова малко, колкото изисква вечеря с полунепозната, която после със сигурност ще те разочарова, ако бъде допусната по-близо?

Струва ми се, че дойде време да напиша малко от това, което си мисля, вместо само да си го мисля. Иска ми се и ти да го направиш. Май ти споменах веднъж, че не обичам „игрите" (както ги разбира Eric Berne в неговата книга Games People Play), когато крайната цел е така или иначе предсказуема. Бидейки на годините, на които съм, съзнателно съм променила отношенията си с хората.

            (“E, чак пък толкова години!” – помисли Стилян . “Ти си на 38, Тина, а изглеждаш на 28 – най-много. Какво се превземаш!”)

Много е вдъхновяващо да се срещам с различни хора и да бъда допусната за малко в техния свят. Но моето "малко" е станало "съвсем малко" – отдавна съм наредила приоритетите си така, че децата, домът, работата и собственото ми спокойствие са преди всичко. Това е въпрос на оцеляване, май. Приятните вечери с приятни хора да бъдат сладко изключение. И да приключват без последствия.

Отдавна съм превърнала самотата си в свобода. Приятелствата ми са тънки като нишки от паяжина, но всички те, взети заедно, образуват здрава мрежа, която никога не ме оставя да падна. С никого не искам да съм твърде близка. В най-добрия случай осъществявам някаква комфортна близост с ясни граници.

Твоето мило внимание е като някакво déjà-vu, което обаче ме плаши. Не са ми останали емоции за споделяне, нито душа за вярване. Животът ми е изгладен, сгънат и подреден по рафтове. Ако някой го разхвърля, не знам дали ще оцелея...

Нека не бързаме толкова. Няма смисъл. Бързането само ще загрози илюзиите...

Последен опит за директно изказване: не е здравословно за мен да се виждаме толкова често. Нека бъда само една от многото, на които би се усмихнал.
 т.

            “Обръща му прекалено много внимание.” помисли си Стилян. ”Значи не е безразлична. Само се страхува, защото е женена. Не, преструва се !” Но ако досега се съмняваше, при следващото писмо Стилян се убеди, че Коста е “пуякът” Константин Стоилов от тяхната фирма.

            From: koctasto@gmail.com
            To: Tntinna@gmail.com
Тина,
Умората от живота е това, което най-много ме плаши. На моите години, 50, не се чувствам стар и знам, че възрастта, освен въпрос на физика, е до голяма степен, до МНОГО голяма степен, въпрос на психическа нагласа. Не искам навикът и умората да ме превърнат в старец.

Защо  “полунепознатата” трябва със сигурност да ме разочарова? Аз вярвам на интуицията си. Да, много хора са ме разочаровали - и аз със сигурност съм разочаровал мнозина - но винаги подхождам към хората (които харесвам!) с пълно доверие - недоверието е по-лошо от разочарованието. По-лошо за самия мен, психически.

Когато Христос тръгнал да ходи по водата, апостол Петър също опитал, но не му се отдало. Тогава попитал: "Какво става, Учителю! Защо ти ходиш, а пък аз потъвам?" И Христос му отговорил: "Много мислиш, Петре, а ти е малко вярата."

Разбира се, доверието не трябва да означава лекомислие и глупост. Но интелигентният и интуитивен човек може да усети дали някой иска да го използва, или е откровен. Така поне си мисля.

Колкото до твоя отговор и твоето déjà-vu, уви, пак не съм сигурен дали правилно те разбирам.

Ако изглеждам припрян - извинявай! - това е, защото въпреки оптимистичната ми нагласа знам че животът е кратък и човек няма време да мисли дълго, преди да почука, когато иска да му се отвори някоя врата. (Това пак е от Библията: "Почукай, за да ти се отвори.")

Като казваш за "паяжината от приятелства", опасявам се, че говориш само за приятелството, което можеш да имаш с всеки друг колега от офиса. Аз имах предвид нещо повече от това.  Казах ти, че ми хареса още от самото начало, когато дойдох и те видях в твоя офис. Сега виждам и дълбочини в теб, които тогава само предусещах.

Под приятелство с теб аз имах предвид това, което на английски се казва "boyfriend" или "girlfriend" (българските думи "гадже" звучат далеч по-несериозно, а аз имам предвид нещо сериозно).

            “Какъв нагъл пуяк!” помисли си Стилян с погнуса.“И ние знаем английски!”

Силата на една връзка зависи не само от количеството време заедно, но и от интензивността на контакта. Имах предвид сериозна връзка (включително сексуална), но определено не искам тя да бъде почувствана като посегателство върху личната ти свобода или към твоите задължения като майка. От моя страна, аз нямам страх от обвързване. Но уважавам свободата на другите.

Мисля, че сега съм пределно ясен, нали? Искам да бъда напълно откровен с теб. Но пак казвам - не съм сигурен дали съм разбрал правилно твоето писмо.

Първото възможно тълкувание е, че ти нямаш нищо против да бъдем приятели, в смисъл на  приятелство като с всеки друг колега, нашата връзка да бъде една от тънките нишки в паяжината, за която много поетично говориш.

Второто възможно тълкувание (оптимистичното за мен) е, че макар и да оставяш вратата отворена за възможна сериозна връзка, не искаш да бързаш. Или не искаш аз да бързам.

Ако първото е вярно, кажи ми, защото не искам да се държа като досадник. Ако второто е вярно - бъди сигурна, че ще се съобразявам с твоите приоритети.

Надявам се да се видим във вторник.

Но преди това бих се радвал да имам яснота какво мога да очаквам.
С обич (в най-човешки смисъл),
Коста

            В най-човешки смисъл!!! Претенциозният стил на Константин разяряваше Стилян. Представяше си, че опира пистолет в челото на по-възрастния си колега и натиска спусъка. Стилян никога не би написал такова педалско писмо... Но на жените май им харесват лигавите работи... Стилян беше се опитал да я свали по един далеч по-мъжки и директен начин, но безрезултатно... Скоро пристигна отговорът на Тина до Константин:


            From: Tntinna@gmail.com
            To: koctasto@gmail.com
"Приятелство като с всеки колега"? Рядко, много рядко се срещат хората, с които е възможна такава духовна близост, която да изпълва с удовлетворение...

"Но преди това бих се радвал да имам яснота"? Защо пак бързаш? Защо не ми оставиш още малко, съвсем мъничко, илюзията, чара на флирта, колкото и боязлив да е той, а искаш да предопределя бъдещето си?

И без това нямам никакъв избор, рано или късно ще го направя, ще кажа думите, ще си направя поредното харакири.

            “Поредното харакири! Ха-ха-ха!”помисли си Стилян, злобно зардван от своята наблюдателност. “Разбирам! Вярната съпруга Тина ще си направи поредното харакири с един мъж!”

Толкова пътища изходих до днес, но всеки опит за свобода свършва със съзнателно смирение пред неизбежното. Не принадлежа на себе си, колкото и да ми се иска. Омъжена съм. Не мога да те заблуждавам. С мен бъдеще нямаш.

Приличам ли ти на щастливо омъжена? Не за това бях мечтала. Но няма начин да причиня на хората около мен, за които ме е грижа, толкова болка, само за да опитам дали пък и аз не бих могла да бъда по-щастлива. Отдавна се отказах - а съм опитвала.

            “Е, признава си все пак! Но на мен друго каза.” – помисли с болка Стилян.

Животът, или съдбата, или някой там отгоре, ми предлага едно след друго все по-неустоими изкушения. Всяко следващо по-немислимо от предишното. А аз ги оставям да отминат. И всеки път ми е все по-тъжно, че го правя. Сигурно ми липсва решителност. Но си казвам - имаш голям късмет, опитала си от всичко - от брака, от любовта, от приятелството - имала си всичко. И имам толкова повече, колкото повече се отказвам да грабя.

"Досадник" ли? Знаеш ли каква радост ми носиш? Колкото и да ритам срещу общоизвестното, любовта е нещото, което ме е правило най-щастлива. Отваряш вратата и ме оставяш да погледна и да помечтая. Нищо повече от това не ми трябва - само малко храна за илюзиите.

Не ти давам ясен отговор, нали? Не мога да ти бъда girlfriend. Границата сега е такава: не искам да имаме сексуални отношения. В бъдеще? Не знам - зачеркни ме като възможност и насочи емоциите си към някоя, която няма да се поколебае да се втурне към теб веднага.

Надявам се да се видим във вторник. Сигурна съм, че сега, когато завесата се вдигна, очарованието на срещата ни ще бъде още по-голямо.

За мен то е нещо.

            From: Tntinna@gmail.com
            To: koctasto@gmail.com 
За мен то е нещо като очарованието на течаща река, която отнася есенните листа:-) А хлябът по водите е Еклесиаст, глава 11, ако се не лъжа:-)

натиснах send без да искам!!! А имаше да се чудя и да премислям, преди да ти пратя тоя отговор...
тина

            “Ех, Тина, Тина! Откога стана толкова религиозна!” – помисли си Стилян с  горчива насмешка. Той знаеше, че пуякът Коста е показно религиозен и десен. Но Тина – тя беше момиче “от народа” – като Стилян...

            From: koctasto@gmail.com
            To: Tntinna@gmail.com
Тина,
Няма да направим другите около себе си по-щастливи, ако се откажем от личното си щастие. Нито пък личното щастие може да ни попречи да отгледаме добре децата си. Дори напротив.
Но все едно. Ти решаваш.

Ще се радвам да бъдем приятели. Надявам се, че все още има - в бъдеще време - една отворена врата за мен.
До скоро!
Коста

            Стилян се зарадва (при него радостта и злорадството не се различаваха много – той имаше някакъв спартански – пряк до цинизъм – дух, който не му даваше да приема много насериозно нито щастието, нито нещастието) – зарадва се със суровата си радост на циник, че Тина  може би наистина е вярна на мъжа си и не е отказала само на него. Стилян боготвореше синеоката красавица Тина. И същевременно изпитваше страшно озлобление към нея.

            Той беше саможив. От това, което прочете, най-много му хареса мисълта на Тина, че е превърнала самотата си в свобода. Да, и той беше направил същото. Винаги сам със светлия екран и мрака в сърцето си.

             Стилян отвори малкото прозорче на офиса (в сградата на тази чуждестранна компания в град Поречен не беше разрешено да се пуши) и запали сладко забранената цигара, като качи ботушите си на бюрото. Той обичаше ботуши и кожени дрехи.

            Но тихата сурова радост на Стилян не продължи дълго. Няколко дена по-късно кореспонденцията на Тина с Константин продължи, и то, ето как:

Subject: :-)))
Date 6/12
            From: koctasto@gmail.com
            To: Tntinna@gmail.com
Тина,
Благодаря ти за прекрасната вечер!
За горещото тяло в студената ми стая.
Надявам се, че няма да е последна такава вечер?
Обади се, или драсни един ред, когато можеш – и искаш.
xo xo xo
(ако не знаеш интернетния сленг, горното значи прегръдки и целувки – hugs and kisses :-)
Коста

Ебал я е!... XO XO XO!...” – Стилян беше отчаян и пълен със злъч. Но адреналиновата вълна на гнева му носеше някаква превъзбуда, подобна на радост.

            From: Tntinna@gmail.com
            To: koctasto@gmail.com
Здравей, Коста,
Явно са ми поостарели знанията за internet slang, защото си мислех, че *=kiss, a ()=hug, a X=sex :-)

Беше хубаво, наистина.
Mного разтърсващо. Не мога да спра да мисля за това, трябва да асимилирам всичко, което  видях и почувствах, и да подредя мислите си отново.

Относно твоето “надявам се...” – както се видя, твоите надежди се сбъдват, а моят разум подрежда нещата само в мислите ми, не и на практика. Така че какво мога да кажа аз за бъдещето?
т
            Стилян се сети, че във Вашингтон имаше едно кафене XANDO и всички му викаха Зандо (както Xerox сe  произнася на английски Зирокс), но един приятел студент му беше казал, че то всъщност било Х(and)O –  прегръдки и целувки – от интернетния сленг.

            Стилян получи ерекция, когато прочете, че Тина е писала Х=sex :-). Ревността е нещо сексапилно. Представяше си тънките й дълги крака под късата и тясна, макар и строго сива офис-пола, острите й малки и тънки черни обувки с нисък ток. Посегна да погали коляното й и съвсем се вдърви под тесните груби джинси. Но същевременно тези фантазии му носеха ужасна ревност, сякаш някой го беше хванал за гърлото и го душеше. Стилян беше с Тина само във фантазиите си.  В мокрите си сънища пред екрана. А тя си пишеше (и, да, вече спеше!) с друг.

            From: Tntinna@gmail.com
            To: koctasto@gmail.com
там ли си

            From: koctasto@gmail.com
            To: Tntinna@gmail.com
Сега съм тук, но влизам на заседание. Да се чуем през обедната почивка, ако искаш.

            From: Tntinna@gmail.com
            To: koctasto@gmail.com

а, това "тук ли си" е от вчера
аз сега съм във ветеринарния кабинет - кастрират ми котката, и за да не припадна, се занимавам с компютъра...

            From: koctasto@gmail.com
            To: Tntinna@gmail.com
Успех! (на котката) А ти се обади после да се разберем. Ако можеш, преди 3.

            Четейки тези кратки писма на Тина до Константин, Стилян се чувстваше, като че ли него го кастрират. Но все пак, с някаква перверзна наслада продължаваше да ги чете – не можеше да се спре. Стилян работеше сам в тясна стаичка - компютърен офис. Това беше най-хубавото, че беше сам в стаичката. Самотата е свобода. Наистина e така.

Subject: БЛИЗОСТ
Date: 10/12
            From: Tntinna@gmail.com
            To: koctasto@gmail.com
Коста,
веднъж ти бях споменала за една книга, която ми беше много интересна - "аз съм добър, ти си добър" на томас харис (i'm ok, you're ok). в нея намерих собствените си мисли за близостта, към която се стремя в отношенията си с хората. исках да споделя това с теб. ето:

"Интимността е лишено от игра взаимоотношение, тъй като целите не са прикрити. Интимността става възможна в ситуация, в която отсъствието на страх прави възможна пълнотата на възприятието, в която красотата може да се възприема като отделена от полезността..."

казвала съм ти, че ми е интересна човешката природа, мотивите за действията на хората, искам да знам какво търсят и какво ги прави щастливи, къде и как намират покой на духа. в случая ти си ми интересен:-)
т.

            From: koctasto@gmail.com
            To: Tntinna@gmail.com
Добре е казано. При мен, както сигурно си разбрала, няма игра. Обратното - може би съм прекалено откровен, когато изразявам чувствата си или споделям мислите си. Но между нас все още има голямо разстояние (главно административно – общото ни място на работа ни разделя, изисква да се крием, – но и юридическо разстояние – твоето семейно положение). Ако имаме време да бъдем заедно  (и насаме) повече _­– тогава това разстояние между нас може би ще изчезне.

Очаквам да се обадиш и да те видя. И дано имаме няколко часа заедно.
K.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .


Има хора, чието присъствие ни напряга, отблъскват ни, без да знаем защо, без да сме обменили и дума с тях, без дори да ги виждаме. Усещаш някакво необяснимо безпокойство и напрежение и се оказва, че някой такъв нетърпим за теб човек е зад гърба ти. За Стилян такъв химически нетърпим човек беше Константин Стоилов.

            Миналата година, на едно коледно парти на Стилян му се наложи да седи близо да високия, леко плешив и брадат Константин, който имаше дълги крака и шкембе. Kато голям черен паяк.  Дори външният му вид изпълваше младия компютърен специалист с отвращение. Константин беше от София, от старо буржоазно семейство, икономист по професия. Явно добрата заплата в чуждестранната компания го беше довела тук, в провинцията.

            Константин пиеше червено вино със свой колега и двамата бистреха политиката.
            – Чете ли за тия ченгета от медиите? – каза колегата.
– Ами ти имал ли си някакво съмнение? Толкова години минаха, но тези хора  са навсякъде във властта. – oтговори Константин. Лицето му излчъчваше спокойствие и самодоволство. – И не само във властта!
            – Абе, мани! То май оня лозунг от едно време Милиция и народ – едно цяло е бил верен...
            – Ами така е - как се контролира народът? Със страх! Трябва винаги да се опасяваш, че този, с когото говориш, е доносник... Aко самият ти не си... Ха-ха-ха! – засмя се някак отвисоко и важно Константин.
            – Те вербуваха хора с някава слабост, за която да ги притискат... Дори с родители, съдени от Народния съд!...
            – Така е. И мен се опитваха да вербуват още като студент. Обещаха ми, че ще мога да пътувам на Запад, че и най-добрата работа ще си намеря веднага като завърша – каквато поискам работа... ­– каза Константин, загледан в чашата си.
            – А ти?
            – Ами аз отклоних поканата деликатно. Казах им, че тази работа е прекалено отговорна за мен. Защото не мога да си държа езика зад зъбите... Ха-ха-ха...

            На Стилян, който седеше отсреща на масата, му се стори, че при тези думи, казани със смях, Константин му хвърли ироничен поглед. Константин беше от София, а Стилян от малко провинциално градче. Бащата на Константин беше някакъв професор – явно недолюбван навремето от Народната власт. (Макар че, щеше ли да е професор в София, ако не беше член на Партията?! – помисли си Стилян...) A  бащата на Стилян беше обикновен провинциален офицер от Държавна сигурност... Разбира се, Константин нямаше как да знае този факт, но на Стилян му се стори, че Константин го знае, че говори високо и се смее отвисоко точно за да бъде чут, за да уязви по този начин по-младия си и по-нископоставен колега от провинцията.

– А ти знаеш ли какво ми се случи напоследък? – продължи Константин.
– Какво?
– Дадоха ми да си видя досието.
– И?
            – Тъжна работа. Най-добрият ми приятел от студентските години... После един близък приятел oт първата ми работа... Донасяли за мен!

            Самодоволната усмивка на Константин при тези думи беше като отрова за Стилян. Той не обичаше баща си, ченгето. Баща му го иронизираше и го биеше жестоко като дете. Но все пак Стилян можеше почти физически да усети класовия антагонизъм между себе си и този софиянец.
           
            Как е можал да подлъже Тина! Tя е момиче от скромно работническо семейство, oт малкия град – като Стилян. Толкова е умна и красива, a се е излъгала, че този самонадеян глупак Kонстантин струва нещо!


                  2. Екранът и прозорчето


понеделник, 9 април 2012 г.

ЗАЩО НЕ СМЕ ЩАСТЛИВИ?



По своята оценка за живота си, българите се оказват едни от най-нещастните хора на света.

 „Две места преди нас е африканската държава Чад, петата най-бедна страна в света! Страна, където само 1.5 % от населението има електричество в домовете си, достъп до питейна вода 48% , а до канализация - едва 2%. . . . само миналата година над 17 000 души са заразени с холера, а 5% от населението живеят със СПИН.  43 места нагоре в класацията е Бангладеш –страната, където на територия, малко по-голяма от българската, са се натъпкали 150 милиона души и ежегодните наводнения заливат почти цялата страна.

Очевидно материалното благосъстояние  не е  най-определящият фактор за това да се чувстваме щастливи. Както каза днес на автогарата в София Ани Илков: Много българи се смятат за нещастници в материален смисъл, без да съзнават, че са нещастници в духовен смисъл.

Човек (или народ) с робско самосъзнание не може да бъде щастлив. Нашата история, така както я учим в училище, е една поредица от „черни робства” – византийско, турско, немско, съветско – унижения, страдания, „синила от бича”. Нашите националисти те гледат като предател, ако им кажеш, че никога не сме били роби. Някакво гордо самоунижение е заело мястото на националното достойнство.  

Не „синила от бича и следи от хомота”, а робско самосъзнание - това е проблемът ни. Ориенталската чалга по ни харесва от българския фолклор. Уютно ни е в патриархалната корупция -  „батето” с дебел врат, мутрата с мерцедес е народният любимец. Същевременно живеем в завист към ближния. Шопът уловил златната рибка. Тя му казала: „ ще ти дам каквото поискаш, но на съседа ти ще дам двойно.” И шопът поискал да му извадят едното око.

Можем да имаме едни от най-добрите футболисти в света, но имаме един от най-лошите национални отбори. Защото нямаме чувство за колектив. Всеки гледа с лошо око в паничката на другия. Дори и преуспялата мутра  е най-често един кисел и злобен пич.

Една от най-бедните страни в света, кралство Бутан, има значително по-щастлив народ от българския. Бутанците са на осмо място по щастие, а ние – на девето отзад напред...  Може би освен хималайският въздух и будизмът си казва думата там, защото бутанците са будисти. А Дхамапада, книгата със стиховете на историческия Буда, започва с фразата: „Ние сме това, което мислим. С нашите мисли ние правим света.” Буда означава Будния. Но нас народните будители май не успяха да ни пробудят. Живеем в лош сън.

Преследва ни демонът на фатализма и робското съзнание. Наистина, за да върви човек напред трябва да гледа напред, а не назад. Но ако те преследва зъл демон или зло куче, никога не му обръщай гръб и не бягай! Изплашиш ли се, побегнеш ли, злият демон, както и злото куче подушва адреналина. И те настига. Трябва да спреш, да се обърнеш, да погледнеш смело демона в очите, да вдигнеш камък или да кажеш молитва, да го накараш да се страхува от теб. И чак когато демонът се откаже да те преследва, можеш  да продължиш пътя си  с поглед напред и вяра в бъдещето. Усмихвай се и си казвай : "Нито аз съм роб, нито някой  мой прародител е бил роб! Аз съм свободен, благороден и силен човек. Мога да постигна всичко, което искам да постигна." Всичко се постига с вяра в себе си, с усмивка и любов.


. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .


 Ето едно стихотворение, което съм писал преди 30 години.


БУДНИЯТ

Напредваш с мъка в плътна плътска кал.
И волята си восъчна напрягаш.
Вървиш, а все затъваш пребледнял.
И примката на ужаса се стяга.

Ти бягаш. А смъртта зад теб мълчи.
Уж се разсейва. Уж часът отлага.
Но с гръб усещаш впитите очи.
Забързаш ли се – ето – тя посяга.

Пред теб върви жена под бял воал.
Лицето й не виждаш, но я искаш.
Тя все ти се изплъзва в тая кал.
А уж те вика, уж е много близка...

Напразен гърч, напразно се подтискаш!
Животът ти докрай ще е горчив:
от Недостъпност – ако силно искаш,
от Неотстъпност – ако си страхлив.

Но ако спреш и просто се засмееш –
какво ще могат да ти сторят те?
Това е сън. Сънуваш, че живееш!
А Будността те чака –  вътре в теб.

                                       1982 г.

петък, 6 април 2012 г.

ЗА ИСТОРИЯТА И ЗИМАТА



Историята, както и зимата винаги ни изненадва. Въпреки “историческите закономерности” нито Хегел, нито Маркс, нито баба Ванга предсказаха бъдещето.

         Едно цунами в Япония, един нов вирус, едно ново научно откритие, един подпис положен или неположен от дипломат ( например Стойчо Мошанов) върху лист хартия могат да повлияят на нашата история по начин непредвиден от икономистите и социолозите.

         Реалността компрометира и най-точните математически модели. Някой икономист предвиди ли Голямата депресия от края на 20-те години на миналия век?  А след поуките от нея, някой икономист предвиди ли последната световна финансова криза от този век?

         И в индивидуалния човешки живот има научно доказани закономерности – възможна предължителност на живота, генетично предразположение към едно или друго. Но все пак животът ни си остава непредвидим. В генетичния ни код не е вписано кога и къде ще срещнем голямата си любов или своя убиец.

         През 1981 година Роналд Рейгън е избран за президент на Съединените щати. През същата година в американската и световна преса за първи път се заговаря за една нова болест  - СПИН. Смята се че епидемията тръгва от наркоманите и гей-мъжете.  Новата болест стресна серозно хората след хипарството и либерализма на 60-те и 70-те , когато злоупотребата с наркотици и свободният секс бяха широко разпространени. Дали новата болест не е била по-важна причина от избирането на Роналд Рейгън за така наречения “консервативен ренесанс” от 1980-те? Консервативният ренесанс (епохата Рейгън-Тачър) не беше само в политиката, а също така – и преди всичко – в начина на живот на обикновените хора.

         Разбира се, освен природата –  вируси, земетресения, глобални застудявания –  “разумните” и “планомерни” действия на политиците също водят до напълно неочаквани последствия. Забраната на призводството и консумацията на алкохол в Съдединените щати през 1920-та година е подтикната от големите фабриканти. След въвеждането на поточната лента в заводите идването на работниците пияни на работа става буквално опасно както за живота им, така и за производствения процес. Затова индустриалците подкрепят крайната пуританска мярка. Но забраната на алкохола води до две важни и неочаквани от никого последствия.

         Първо някои от най-големите американски артисти и писатели, като Хемингуей например , се преместват да живеят в по-толерантната към бохемския им начин на живот Европа, най-вече в Париж. Това е първата вълна в културната глобализация през 20-ти век. (При втората вълна, от 1960-те години, центърът на глобалния свят вече ще бъде Ню Йорк – и изобщо Америка.)

         Освен това в следствие на алкохолната забрана в Съединените щати върху плодородната почва на инкриминираната доходна търговия се развива и разраства мафията, организираната престъпност.

         Едно наше “рационално” действие или внезапно решение, един случаен контакт с някого или нещо може да промени живота ни по непредсказуем начин.

         Това не значи, че трябва да се откажем от рационалното мислене и науката. Но не трябва и сляпо да вярваме в науката. Вярата и идеологическите предубеждения не трябва да влияят върху експерименталната наука и статистиката. Сляпата вяра е вредна в политиката и науката, както прагматизмът е вреден в духовните неща. Човек предполага, но Бог разполага.