Врабчетата са свързани с хората. Наистина в миналото в нашите градове имаше много повече врабчета. Когато бях на около десет години сънувах ято врабчета в ролята на приземяващи се марсианци. Всъщност съм имал висока температура, станал съм насън от леглото в голяма тревога и съм питал на майка ми, защо ме обвиняват за края на тази планета.
МИЛИОНИ ВРАБЧЕТА
В Древно-египетската митология Ба е душата на мъртвия,
която пътува към отвъдния свят. Изобразява се като птица
с човешко лице. Птиците са душите на умрелите.
Слънцето е тъмножълто.
Листата на върбите
са огледала звънтящи
над озарени води.
Слънцето се подува
и почервенява на запад.
Става космически кораб.
Милиони черни врабчета
акостират:
Летят към мен и крещят,
че аз съм виновен
за края на тази планета.
Това стихотворение излезе в Черна книга на застрашените видове, издадена от „Жанет-45” в края на 2011. Ето още застравени видове:
ЦИКАДА
Magicicada
septendecim (периодична цикада) е вид, който се среща в Източните
Съединени Щати; живее 17 години, но по-голямата част от живота си
прекарва под земята ( в нимфен стадий) и само един месец се явява като
гигантско насекомо в короните на дърветата.
Името ми е Лазар.
Идвам от гроба.
17 години чаках, чаках
кацнал на прогизнал корен
от другата страна на живота.
Небето там е тъмно и твърдо.
Името ми е Лазар.
Идвам от гроба.
Тази сутрин се пробудих
в Рая
с още милиони
пробудени сродни души:
полетяхме нагоре
в зеленото дърво –
флотилия от старомодни
кафяви мотоциклети
с два червени фара.
Нашата песен
е песента на времето:
тя казва Добро утро
и казва Сбогом
с една висока нота –
с една растяща песен под слънцето.
Името ми е Лазар.
Идвам от гроба.
17 години живот в смъртта,
17 години в небе от камък,
17 години мълчание
вече не съществуват . . .
Какво е времето?
Ще умра след месец.
(Един месец в Рая!)
Но какво е времето, какво е времето?
Името ми е Лазар.
Идвам от гроба.
Идвам, за да ви кажа
Добро утро и Сбогом.
ДЪРВО КРАЙ ПЪТЯ
Защо да се движа,
когато светът сам минава през мен!
Защо да говоря,
когато вятърът шепне в листата ми!
Години живея
без да се разграничавам от смъртта.
Приемам тор
и давам плодове.
Защо да преча на природата
да ме създава и убива?
Моят труд е Недеянието.
Не мириша на пот,
а на цвят.
ДВЕ КЕНГУРА
Старата книга
е дебело кенгуру
с протрита кожа,
което носи в джоба си
други светове.
Животно, бременно
с южни звезди.
Тяло, което ражда
стари духове.
Книгата е вече на изчезване.
Измества я екранът на компютъра.
Той няма мирис.
Няма история.
Няма следи от ръце и пътища
по тялото.
Няма тяло.
Екранът носи в джоба си
цифри –
малки скелетчета на света.
Ти си красива като море в топла есен:
слънцето е зряла дюла,
мараня премрежва хоризонта,
твоите движения са сенки
върху огнен пясък...
Ти си красива...
И минава бърза усмивка
като сянката на гларус по водата.
Ти ме обсебваш
като самота на бели
късни дюни под вятъра.
Ти ме обсебваш
като безкраен миг преди заспиване...
като разходка с количка под златните
тополи на първата ми година.
Недостъпна!
Недостъпна си като отминалия ден
(сега когато сънят ме връхлита и стряска –
придошло море в студена нощ).
Недостъпна си като миналото
на човека без бъдеще.
И не ми остава нищо друго,
освен да си представям, че сме заедно.
И да те целувам
в студа, под самотата на звездите...
Обичам те, защото не съществуваш.
1993
Последното стихотворение излезе и в Любов на площада, изд. “Скалино”, през 2014
https://www.helikon.bg/ebooks/543/-%D0%9B%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%B2-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D1%89%D0%B0%D0%B4%D0%B0_10000000853229.html
Няма коментари:
Публикуване на коментар