неделя, 18 март 2012 г.

ВРАБЧЕТАТА И КРАЯ НА СВЕТА


         Врабчетата са свързани с хората. Наистина в миналото в нашите градове имаше много повече врабчета. Когато бях на около десет години сънувах ято врабчета в ролята на приземяващи се марсианци. Всъщност съм имал висока температура, станал съм насън от леглото в голяма тревога и съм питал на майка ми, защо ме обвиняват за края на тази планета.


МИЛИОНИ ВРАБЧЕТА

         В Древно-египетската митология Ба е душата на мъртвия,   
        която пътува към отвъдния свят. Изобразява се като птица
        с човешко лице. Птиците са душите на умрелите.


Слънцето е тъмножълто.
Листата на върбите
са огледала звънтящи
над озарени води.

Слънцето се подува
и почервенява на запад.
Става космически кораб.
Милиони черни врабчета

акостират:
Летят към мен и крещят,
че аз съм виновен
за края на тази планета.

 


                Това стихотворение излезе в Черна книга на застрашените видове, издадена от „Жанет-45” в края на 2011. Ето още застравени видове:



ЦИКАДА

Magicicada septendecim (периодична цикада) е вид, който се среща в Източните Съединени Щати; живее 17 години, но по-голямата част от живота си прекарва под земята ( в нимфен стадий) и само един месец се явява като гигантско насекомо в короните на дърветата.


Името ми е Лазар.
Идвам от гроба.
17 години чаках, чаках
кацнал на прогизнал корен
от другата страна на живота.
Небето там е тъмно и твърдо.

Името ми е Лазар.
Идвам от гроба.
Тази сутрин се пробудих
в Рая
с още милиони
пробудени сродни души:
полетяхме нагоре
в зеленото дърво –
флотилия от старомодни
кафяви мотоциклети
с два червени фара.


Нашата песен
е песента на времето:
тя казва Добро утро
и казва Сбогом
с една висока нота –
с една растяща песен под слънцето.

Името ми е Лазар.
Идвам от гроба.
17 години живот в смъртта,
17 години в небе от камък,
17 години мълчание
вече не съществуват . . .
Какво е времето?

Ще умра след месец.
(Един месец в Рая!)
Но какво е времето, какво е времето?

Името ми е Лазар.
Идвам от гроба.
Идвам, за да ви кажа
Добро утро и Сбогом.




ДЪРВО КРАЙ ПЪТЯ
         
Защо да се движа,
когато светът сам минава през мен!
Защо да говоря,
когато вятърът шепне в листата ми!

Години живея
без да се разграничавам от смъртта.
Приемам тор
и давам плодове.

Защо да преча на природата
да ме създава и убива?

Моят труд е Недеянието.
Не мириша на пот,
а на цвят.


ДВЕ КЕНГУРА

Старата книга
е дебело кенгуру
с протрита кожа,
което носи в джоба си
други светове.

Животно, бременно
с южни звезди.
Тяло, което ражда
стари духове.
Книгата е вече на изчезване.

Измества я екранът на компютъра.
Той няма мирис.
Няма история.
Няма следи от ръце и пътища
по тялото.
Няма тяло.
 
Екранът носи в джоба си
цифри –
малки скелетчета на света.



ЛЮБОВ 
Ти си красива
като море в топла есен: 
слънцето е зряла дюла, 
мараня премрежва хоризонта, 
твоите движения са сенки 
върху огнен пясък... 

Ти си красива...

И минава бърза усмивка

като сянката на гларус по водата. 

Ти ме обсебваш

като самота на бели

късни дюни под вятъра.

Ти ме обсебваш

като безкраен миг преди заспиване... 
като разходка с количка под златните 
тополи на първата ми година. 

Недостъпна!

Недостъпна си като отминалия ден

(сега когато сънят ме връхлита и стряска – 
придошло море в студена нощ). 
Недостъпна си като миналото

на човека без бъдеще. 

И не ми остава нищо друго,

освен да си представям, че сме заедно. 
И да те целувам

в студа, под самотата на звездите... 


Обичам те,
защото не съществуваш. 

1993 


        Последното стихотворение излезе и в Любов на площада, изд. “Скалино”, през 2014
https://www.helikon.bg/ebooks/543/-%D0%9B%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%B2-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D1%89%D0%B0%D0%B4%D0%B0_10000000853229.html











Няма коментари:

Публикуване на коментар