петък, 2 март 2012 г.

ЗА РАЗУМА, ВЯРАТА, ПАТРИОТИЗМА И РУСОФИЛСТВОТО


        Няколко пъти писах на стената си във Фейсбук против енергийния монопол на Газпром у нас. По този повод една фейсбук приятелка ме попита онзи ден защо мразя толкова руснаците. Сега искам да й отговоря малко по-подробно.

       Драга приятелко, аз изобщо не мразя руснаците. Напротив! Кръстен съм като православен християнин. Уважавам Цар Освободител, който е освободил не само България, но и руските крепостни. Смятам, че Достоевски е най-великият романист. Настолната ми книга в гимназията беше “Майстора и Маргарита” на Булгаков. Блок, Есенин, Пастернак, Манделщам, Цветаева, Ахматова за мен са сред най-големите поети на миналия век. Кандински ми е любим художник, Тарковски – любим режисьор. Да изреждам ли още?

       Това, което мразя е не руснаците и още по-малко руската култура. Това, което мразя е руско-съветския империализъм. А още повече мразя робското самосъзнание на някои българи, които се покориха безропотно на този чужд тоталитаризъм. И още не са излезли и до днес от своя просъветски транс.

       “Умом Россию не понять,

       Аршином общим не измерить:

       У ней особенная стать —

       В Россию можно только верить.”

       Toва чудесно стихотворение на Тютчев не е просто израз на неговия усилен от емигрантството патриотизъм. То според мен е израз на една имперска, тоталитаристична психология. За Русия (държавата отъждествена изцяло с народа) не трябва да се разсъждава. Трбява просто да се вярва в нея, както се вярва в Бог. Трябва да се тръпне в екстатично, челобитно страхопочитание пред държавната власт.

       Комунистическата идеология, внесена у нас от Съветския съюз, беше една атеистична квази-религия. Според комунистическата религия народът трябваше да тръпне в екстатично, челобитно страхопочитание не пред Бог, а пред държавата, пред символите на властта: знаме със сърп и чук, портрети на Ленин и Сталин, на Димитров и Живков.

       “За Сталин и за родината” руснаците умираха не само на фронта, но и в сталинските лагери. У нас статии против живковия режим, излизащи в западната преса се наричаха “чужда пропаганда против България”. Враговете на държавната власт бяха третирани като богохулци, като врагове на народа – предатели. Много от тях лежаха по затворите за своето свободомислие, не само през страшните сталински години, но и чак до 80-те.

       За съжаление руско-съветският империализъм има все още своите почитатели в България. Това всъщност не е учудващо, като знаем вече със сигурност, че целият ни политически и икономически елит, от пресата до църквата, от университетските аудитории до магистралите на големия бизнес е инфилтриран от хора на Държавна сигурност. А Държавна сигурност беше подчинена на КГБ. Нашият разузнавач или дребен доносник беше само по-малкият брат. В Големия брат трябваше да се вярва със страхопочитание. За него всъщност работеше нашата Държавна сигурност.  Дори в националния ни химн се споменаваше Москва, а не София.

       Мисля, че трябва да правим ясно разграничение между разум, вяра и патриотизъм. И ако сме наистина патриоти, да мислим за доброто на България с ума си, а не само да бием чело в земята до умопомрачение пред някакви символи от миналото.

       А когато мислим за чужда държава – независимо дали това е Русия, или Америка – нека правим разлика между народа, неговата интелигенция и културния му принос в света, и правителството. Въпреки че тоталитарната власт изисква и съответната нагласа в управляваните. Както и демокрацията.

       Да си против Джордж Буш-младши ( или против компанията Ексон) не би трябвало да значи да мразиш американците. И да си против Владимир Путин (или против енергийния монопол на Газпром в България) не би трябвало да значи да мразиш руския народ.

       

Няма коментари:

Публикуване на коментар