събота, 24 март 2012 г.

Интервю за вестник "Труд"


С Владимир Левчев разговаря Валентина Петкова ( 25 март 2012)


- Г-н Левчев, преподавате в един от най-елитните университети у нас - Американският и работите с млади и умни хора. Добре ли е, че 33-годишни стават министри?
- Разбира се, че е добре да влизат млади хора във властта. Но не е хубаво да се сменят министри през няколко месеца. Да помислим за несъстоялата се реформа в здравеопазването. Колко министри се смениха и какво се случи? Пак си е същото. На човек като влезе в министерството му трябва поне година само, за да научи техническите неща. А смяната на икономическия министър беше доста смешна.

- В какъв смисъл?
- Аргументите, които бяха посочени от премиера не звучат убедително. Явно има други, чисто политически мотиви за смяната на Трайков. Разногласия  за АЕЦ Белене и Лукойл. Самият бивш министър намекна за това и ще видим какви решения ще се вземат за Атомната централа

- Ще се състои ли обещаваният референдум “за” или “против” ядрената енергетика у нас и до каква степен той би помогнал за решаване на спорния въпрос?
-  Трябва да има широка публична дискусия преди да се прави референдум. Хората трябва да знаят рисковете. Според мен ядрената енергетика крие по-голяма потенциална опасност от проучването за шистов газ. Примерите от атомните централи във Фокушима и Чернобил са достатъчно красноречиви. Ние сме в земетръсна зона. Защо италианците, за разлика от французите забраниха ядрената енергетика? Защото там стават земетресения. Сондажите за нефт също са опасни за екологията, както и сондажите за шистов газ. Въпросът е къде рисковете са по-малко. Но забраната за проучване за шистов газ не ни позволява дори да знаем дали разполагаме с едно национално богатство. А най-важното в случая за нас е диверсификацията на енергийните източници. За сега имаме само един източник – Русия На Фейсбук някой беше ме питал: ти защо  мразиш руснаците?

- Мразите ли руснаците?
- Разбира се, че не!  Аз дълбоко уважавам руската култура, Достоевски е любимият ми писател.  Големите поети - Цветаева, Ахматова, Есенин.. .  Да мразиш Булгаргаз означава ли да мразиш българите? Аз говоря за Газпром, не за руснаците. Става дума за българските национални интереси. Не може цялата енергия на България да идва само от Русия -  Лукойл, Газпром, атомните централи. Няма друга такава държава в Европа. Аз съм против да бъдем напълно зависими, няма значение от коя държава - Америка, Русия, Китай. 

- Преди седмица чрез Фейсбук беше организиран протест срещу безобразията на всички управлявали през последните 23 години. Излязоха малко хора. Защо?
- Подобни протести са израз на някакви емоции, но от тях няма полза. Какво значи протест срещу всички управлявали? А кой да ни управлява тогава? Пак някой нов месия за три дни?  Трябва да се говори конкретно. Сега се правят опити да се спре отварянето на досиетата на кредитните милионери. Но именно това са икономическите досиета на прехода, които Първанов искаше да отваря. Досиетата на кредитните милионери. Вземани са милиони по линия на Държавна сигурност. Без отварянето на тези досиета никога няма да разберем кой и как обра България през 90-те години. Това е основен въпрос на прехода.

- Вие бил ли сте следен от Държавна сигурност заради дисидентското списание “Глас”, което издавахте и заради участието си в неформални групи?
Поисках да видя досието си, но ми дадоха папка само с 2 документа, единият от 1985 г., когато са почнали да ме следят, а от другия ставаше ясно, че досието ми е унищожено през 1990... Така и не разбрах кой е донасял за мен. Може би е по-добре.
Но интересно е, че са ме следили още от 1985, доста преди „Глас”. Тогава публикуваха във в. “Пулс” едно мое стихотворение, което беше доста шокиращо, имам го в блога си. Публикуваха го, за да направят номер на баща ми. И стана скандал. Стихотворението си беше срещу Живков. Ставаше дума за другарите с уинчестери над камините”. Баща ми също беше ловджия впрочем. Говореше се за глиганите и за послушните прасетаи тях за Коледа ще ги заколят...

- Успяхте ли да преодолеете политическите си различия с баща ви Любомир Левчев или това е невъзможно?
- О, напълно възможно е. В демократично общество не би трябвало да е проблем двама души с различни политически възгледи да си говорят приятелски. Още повече баща и син

- Синът ви как се позиционира помежду ви?
- Той е израснал в друго време. Интересно му е донякъде. Разбира се нещата, които знае за политиката са главно от мен и от майка му. Той е раснал в Америка и всичко българско му е интересно, но му е и чуждо. Все едно чува за нещо, което е станало преди два века.

- Как ще коментирате резултатите от изследване, според което българите възпитават децата си с шамари?
- Видял съм как се възпитават деца в две различни държави. В Америка шамарите не са приети и дори са незаконни. Дори има телефон, на който детето може да се оплаче от родителите си, което е нож с две остриета, разбира се. 
 Имаше интересен случай с европейка, която седнала в кафене като оставила количката с бебето си отпред, наблюдавайки го през витрината. Бяха й взели детето, защото я обвиниха, че го е изоставила. Наказуемо е и ако оставиш само дете вкъщи. 

- Вие посягал ли сте на вашия син?
- Не си спомням да съм му удрял шамар. Но от нашето поколение всеки е ял шамари.

- А вие бил ли сте шамаросван?
- Да, разбира се. Но от шамар до шамар има разлика.И по-страшно е психологическото насилие. Някои хора дори не си дават сметка, че това им се е случвало. Или че сами го правят с децата си. Става на подсъзнателно ниво.

- Студентите ви интересуват ли се от политическите процеси?
- Студентите ми вече са родени след 1989 г. Имат книжна представа за комунизма нямат спомени. Понякога по децата може да се разбере какви са политическите възгледи на родителите им. Някои смятат, че комунизма е бил рай, други - че е бил концентрационен лагер. Няма средно положение. 
Но дори и хората със спомени от онова време са на полярни мнения. Имаме някакви представи за света и нагласяме фактите според представите си. Дори и спомените си нагласяме. 

- Това, че младите не носят бремето на миналото, ще направи ли живота им по-лек?
- Техните проблеми са съвсем други. Свидетели сме на най-радикалната революция, която някога е правена в човешката история - информационната. 
Когато заминах за Америка през 1994 г. нямаше интернет. Месеци минаваха докато разбера какво се случва в България. Дори телефонните разговоря бяха с оператор и струваха скъпо. Все едно човек е отишъл на луната. В България ползвах пишеща машина. А в САЩ такива машини вече не се продаваха, трябваше да си купя компютър... 
Оттогава светът радикално се е променил. Днес достъпът до информация е неописуем за онова време. Човек може да научи от интернет всичко за секунди. Преди 20 години това беше невъзможно. За да се добереш до информация трябваше да ходиш по библиотеки, да разпитваш знаещи хора, да търсиш начин да прескочиш Желязната завеса, цензурата ...

- Интернет не е ли нож с две остриета?
- Така е. Поколението на сина ми прекарва по-голяма част от времето си пред компютъра. То и аз май го правя. Освен това фактът, че информацията е толкова лесно достъпна не означава, че можем да я асимилираме. В есета на мои студенти срещам детайлна информация прекопирана отнякъде, която и те самите не разбират.

- Тази радикална революция, както я наричате, не отнема ли много от човешкото общуване?
- Отнема. Но идеята, че интернет е нещо лошо, е подобна на идеята, че писмеността е нещо лошо, защото ще накара хората да си изгубят паметта. Според „Федър” на Платон египетският бог Тот, когато измислил писмеността бил разкритикуван от фарона, че това откритие ще доведе хората до безпаметност – няма да има нужда да помнят, защото ще записват. Така е сега и с интернет.

- Не е ли отчайващо, че въпреки бумът на новите технологии и огромният напредък, животът на българина не само не се подобрява, ами и като че ли се забатачва?
- Близо пет години откакто съм се върнал в България повтарям някакви оптимистични неща и вече започнах да се изморявам. Буда е казал, че светът е това, което мислим. С нашите мислим ние правим света. Ако човек вижда само черните неща, ще съществуват само те. Животът не е само черен. Ние сме свикнали непрекъснато да се оплакваме. Казваме, че нямаме пари за нищо, но на чаша в кръчмата. Баровете са пълни. България сигурно е на първо място по брой на казина. Кой ходи да играе там, след като хората нямат пари? 
Разбира се, че нашите заплати са много по-ниски от европейските. Но има икономически механизми, които биха помогнали – хората да имат работа, да има конкуренция, производство, да работим. Това ще ни помогне повече отколкото правителството да ни дава подаяния от по 5-10 лева с увеличение на минималната заплата. Прекалено много сме свикнали да разчитаме на държавата, а не на себе си

- Въпреки оптимизма ви, не можем да си затворим очите пред цифрите от статистиката, която ни нарежда на последно място в ЕС.
- Така е. И не сам по заплати. Четох в една статия от Дойче веле, че България и Румъния са на последно място и по образование и по свобода на медиите. Явно през 90-те години е станало нещо катастрофално в нашето образование и ще берем горчивите плодове от това десетилетия наред. Страшно е. В проучването се твърди, че има корелация между свободата на медиите и образованието. Когато не са образовани, хората не се интересуват дали има или няма свобода в медиите. Те четат жълта преса, където пише коя чалга певица с коя мутра е гадже. Не ги интересува политиката. За да станеш свободен трябва първо да осъзнаеш, че не си свободен. Робите обикновено не се освобождават сами. Някой друг ги освобождава. Свободата е въпрос на съзнание.
Така че образованието е много важно. Но в образованието на децата трябва да участва не само държавата, а и семейството и цялото общество


неделя, 18 март 2012 г.

ВРАБЧЕТАТА И КРАЯ НА СВЕТА


         Врабчетата са свързани с хората. Наистина в миналото в нашите градове имаше много повече врабчета. Когато бях на около десет години сънувах ято врабчета в ролята на приземяващи се марсианци. Всъщност съм имал висока температура, станал съм насън от леглото в голяма тревога и съм питал на майка ми, защо ме обвиняват за края на тази планета.


МИЛИОНИ ВРАБЧЕТА

         В Древно-египетската митология Ба е душата на мъртвия,   
        която пътува към отвъдния свят. Изобразява се като птица
        с човешко лице. Птиците са душите на умрелите.


Слънцето е тъмножълто.
Листата на върбите
са огледала звънтящи
над озарени води.

Слънцето се подува
и почервенява на запад.
Става космически кораб.
Милиони черни врабчета

акостират:
Летят към мен и крещят,
че аз съм виновен
за края на тази планета.

 


                Това стихотворение излезе в Черна книга на застрашените видове, издадена от „Жанет-45” в края на 2011. Ето още застравени видове:



ЦИКАДА

Magicicada septendecim (периодична цикада) е вид, който се среща в Източните Съединени Щати; живее 17 години, но по-голямата част от живота си прекарва под земята ( в нимфен стадий) и само един месец се явява като гигантско насекомо в короните на дърветата.


Името ми е Лазар.
Идвам от гроба.
17 години чаках, чаках
кацнал на прогизнал корен
от другата страна на живота.
Небето там е тъмно и твърдо.

Името ми е Лазар.
Идвам от гроба.
Тази сутрин се пробудих
в Рая
с още милиони
пробудени сродни души:
полетяхме нагоре
в зеленото дърво –
флотилия от старомодни
кафяви мотоциклети
с два червени фара.


Нашата песен
е песента на времето:
тя казва Добро утро
и казва Сбогом
с една висока нота –
с една растяща песен под слънцето.

Името ми е Лазар.
Идвам от гроба.
17 години живот в смъртта,
17 години в небе от камък,
17 години мълчание
вече не съществуват . . .
Какво е времето?

Ще умра след месец.
(Един месец в Рая!)
Но какво е времето, какво е времето?

Името ми е Лазар.
Идвам от гроба.
Идвам, за да ви кажа
Добро утро и Сбогом.




ДЪРВО КРАЙ ПЪТЯ
         
Защо да се движа,
когато светът сам минава през мен!
Защо да говоря,
когато вятърът шепне в листата ми!

Години живея
без да се разграничавам от смъртта.
Приемам тор
и давам плодове.

Защо да преча на природата
да ме създава и убива?

Моят труд е Недеянието.
Не мириша на пот,
а на цвят.


ДВЕ КЕНГУРА

Старата книга
е дебело кенгуру
с протрита кожа,
което носи в джоба си
други светове.

Животно, бременно
с южни звезди.
Тяло, което ражда
стари духове.
Книгата е вече на изчезване.

Измества я екранът на компютъра.
Той няма мирис.
Няма история.
Няма следи от ръце и пътища
по тялото.
Няма тяло.
 
Екранът носи в джоба си
цифри –
малки скелетчета на света.



ЛЮБОВ 
Ти си красива
като море в топла есен: 
слънцето е зряла дюла, 
мараня премрежва хоризонта, 
твоите движения са сенки 
върху огнен пясък... 

Ти си красива...

И минава бърза усмивка

като сянката на гларус по водата. 

Ти ме обсебваш

като самота на бели

късни дюни под вятъра.

Ти ме обсебваш

като безкраен миг преди заспиване... 
като разходка с количка под златните 
тополи на първата ми година. 

Недостъпна!

Недостъпна си като отминалия ден

(сега когато сънят ме връхлита и стряска – 
придошло море в студена нощ). 
Недостъпна си като миналото

на човека без бъдеще. 

И не ми остава нищо друго,

освен да си представям, че сме заедно. 
И да те целувам

в студа, под самотата на звездите... 


Обичам те,
защото не съществуваш. 

1993 


        Последното стихотворение излезе и в Любов на площада, изд. “Скалино”, през 2014
https://www.helikon.bg/ebooks/543/-%D0%9B%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%B2-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D1%89%D0%B0%D0%B4%D0%B0_10000000853229.html











понеделник, 5 март 2012 г.

Aна Ахматова и Марина Цветаева: ИЗГНАНИЦИ


  
       Изгнаничеството може да бъде принудително или самоналожено. Днес много хора избират да сменят родината си или просто да живеят в чужда страна. Но по време на Комунизма у нас съществуваше думата “невъзвръщенци”. Това бяха или хора изгонени насила от страната си, като Александър Солженицин, или избягали „доброволно” от комунизма като Владимир Набоков. Но и в двата случая те нямаха свободата да се върнат у дома, защото вече бяха считани за врагове и предатели.


         Изгнаничеството може също така да бъде външно или вътрешно. Човек може да се изолира от обществото и без да напуска страната си. Не е нужно дори да ходи в манастир. Може да имигрира вътре в себе си – в „републиката на Духа”. Но вътрешното изгнаничество също може да ни бъде наложено от външни сили...

         Две големи руски поетеси на 20-ти век, Марина Цветаева и Ана Ахматова, прекарват почти целия си съзнателен живот в изганичество. Първата живее главно във външно изгнаничество, далеч от родината, а втората никога не напуска Съветския съюз, но живее във вътрешно изгнаничество.    
                          
         Марина Цветаева е родена на 8 септември 1892 г. в Москва, в семейството на професор по история на изкуството и пианистка от полско-немски произход. Като дете боледува от туберкулоза, пътува из цяла Европа – Франация, Италия, Германия, Швейцария. Учи старофренска литература в Сурбоната. Там, в Париж на 16-годишна възраст прави опит за самоубийство. Две години по-късно издава първата си стихосбирка „Вечерен албум”. Обесва се много по-късно, през 1941 година, отхвърлена от всички. Днес Цветаева е считана за един от най-големите поети на Русия.                                                                         

         През 1911 година Марина се омъжва за царския офицер Сергей Ефрон. Тя пише активно, издава множество книги, общува с писателите символисти Волошин и Бели. Десет години по-късно, след Октомврийската революция и разгрома на белогвардейците, Цветаева емигрира от Русия. Макар че е била враг на комунизма, тя не емигрира по собствено желание, а заради своя мъж-белогвардеец. И пак заради него тя ще се върне в Русия в навечерието на Втората световна война. Малко преди да се завърне в СССР,  Цветаева пише: „Бог да ви спаси! /Бъдете овце! /Ходете в стада недояли /без дамги, без собствени мисли /след Хитлер или след Сталин! /Явявайте се в тела, разлъчени /на свастични куки и петолъчки.”

         Напускайки Русия, Цветаева живее в Берлин, после в Прага, после в Париж. Живее бедно и е недооценена от руската емиграция, а в родината си е  напълно премълчавана. „Тук съм ненужна – там съм невъзможна” казва тя. И също: „ В Русия аз съм поет без книги, а тук – поет без читатели. Това което прая, на никого не е нужно.”         
                                                                                  
         Цветаева е изключителен поет, който не се побира в никакви литературни или идеологически клишета. Мъжът й Сергей Ефрон, обратно, е човек роден да следва, а не да води. Но парадоксално, тя следва него. Ефрон първо е твърд привърженик на бялата идея. В Париж обаче става един от фанатичните следовници на „евразийската” идея за Русия, която по същество е антизападна. „Евразийците” са обект на интерес за  съветските тайни служби, които виждат в тях идеален помощник за  унищожението, включително и физическо, на  руската емиграция на Запад. Ефрон е в лявото крило на евразийците, това което иска да установи връзки с СССР. Така и на него, а покрай него и на Цветаева, руските емигранти започват да гледат като на болшевики.                                 

         Ефрон подава молба за руски паспорт. Но за един белогвардеец, дори и да е станал ляв патриот, не е достатъчно да поиска прошка. Паспорт му е отказан. За да си го изработи, той е вербуван от руските тайни служби и започва да работи като наемник за ГПУ ( което след 1934 г. става НКВД).  
                               
         През 1940 Троцки, който е изгонен от Русия още през 1929, ще бъде убит в дома си в Мексико с брадвичка за лед. Ще бъде убит от своя „приятел” Рамон Меркадер, таен агент на НКВД. Но и преди Троцки жервите на съветските тайни служби сред руската емиграция на запад са доста много. Смята се, че Сергей Ефрон е участвал лично  в политически убийства. Едно от тях е „падането” от прозореца на Разколников, бивш посланик на СССР в България, който през 1938 г.  забягва на Запад и пише открито писмо срещу Сталин. Скоро след политическата емиграция, животът на Разколников мистериозно приключва.  

          Най-накрая, след един неуспешен опит за покушение, агентът Сергей Ефрон е „прибран” в СССР. Дърщерята на Цветаева и Ефрон е заминала за страната „без гласни букви”, както я нарича Цветаева, още преди това. Сега и Марина се решава да замине сьс сина си. На нея веднага дават паспорт. Всякакви следи за дейността на агента Ефрон в Париж трябва да бъдат заличени.   
    

         И така  в навечерието на войната цялото семейство на Цветаева е в СССР. Още същата година дъщеря им е арестувана. Тя е принудена да свидетелства срещу баща си, че е френски шпионин. След това и двамата са пратени в Сибир, където Сергей Ефрон скоро ще бъде убит. Цветаева остава да живее в изолация и нищета. Живее уж в родната си страна, която й е станала чужда. Третирана е като враг. През 1940 г. се опитва да публикува стихосбирка, но й отказват. Заклеймена е като „формалистка”.               

           На  26 августа 1941 г. Цветаева пише молба да бъде приета на работа като миячка на съдове в столовата на „Литфонда” (дом на писателите). Два месеца по-късно тя се обесва. Не е известно къде е погребана. Нито един член на семейството на Марина не се спасява. Синът й загива на фронта. Само дъщеря й оцелява физически, но прекарва в лагер много години от живота си.    


         Трагедията на Цветаева е типична не само за политическата емиграция от онова време, но и за съдбата изобщо на интелектуалците, които не се подчиняват на властта или вкуса на тълпите. И диктаторите, както и посредствените тълпи гледат на интелектуалците с подозрение и омраза. Защото са различни, не се подчиняват на  общоприетите или наложени норми. Личната трагедията на Марина Цветаева е в това, че нейният собствен съпруг е бил точно от тези, които, за разлика от нея, се подчиняват и управляват лесно. А тя му е останала вярна въпреки всичко.       
                                                              
         Другата голяма руска поетеса на 20-ти век е Ана Ахматова. Мнозина я смятат за най-голямата. Нейната съдба е едновременно подобна и различна от тази на Цветаева.  Ахматова никога не напуска родината си след революцията. Но тя прекарва почти целия си живот в изолация, във вътрешна имиграция.  
           
         Смята се, че Исая Берлин е „гостенинът от бъдещето” в „Поема без герой” на Ана Ахматова. Исая Берлин, британски философ и историк от руски произход, веднага след Втората световна войната работи като първи секретар в британското посолство в Москва. Неговата среща с Ахматова през една ноемврийска нощ на 1945 г. е знаменателна. Някои казват, че с тази среща и последиците от нея всъщност започва Студената война.     
                                    
         „Гостенинът от бъдещето” разказва на Ана за Запада, за един свят, който тя не е можела да посещава повече от 20 години. От Исая Берлин Ахматова разбира например, че Амадео Модилиани,  с когото тя е имала голяма любов през 1910 година в Париж и който умира в мизерия през 1920, е станал световно известен художник.     
                                                                                    
         Ахматова е била женена още преди революцията за поета Николай Гумильов. Той, тя и Осип Манделщам са най-важните представители на руския акмеизъм, модерно течение в поезията, което набляга на образността. През 1921 г. Гумильов е разстрелян за антисъветска дейност. И макар че той и Ана са разведени още от 1918 г., Ана, както и синът й историкът Лев Гумилъов, също стават потенциални  „врагове на народа”.  И остават такива за много десетилетия. 

         След 1923 на Ахматова е забранено да печата стихове. През следващите години тя преживява убийството на нейния приятел, поета Манделщам в сибирски лагер, самоубийствата на  поетите Есенин, Маяковски и Цветаева, пращането на сина й Лев Гумильов в концентрационен лагер.         
                                   
         През дългите години на изолация от западния свят, за който си говорят през тази нощ с Исая Берлин и който тя не е можела да посещава, Ана Ахматова всъщност е била изгнанник у дома, в Русия. Била е чужденка в родината си.  

         За лагерните години на своя син Ахматова пише поемата „Реквием”, която ще бъде отпечатана в Русия много след смъртта й, едва през 1983. По време на своето „ вътрешно изгнаничество”, когато не е можела да печата свои стихове, Ана Ахматова се занимава главно с преводи на поезия и пише за Пушкин.   

         През 1939 г. Сталин разрешава публикуването на една стихосбирка на Ахматова със стари неща, която обаче е инкриминирана само 6 месеца по-късно. По време на войната Ахматова пише патриотични стихотворения и е пибликувана дори в официоза „Правда”.          
                                                                  
         Но след след края на войната, след срещата й с Исая Берлин през ноември 1945 г., нещата за нея рязко се променят.  И не само за нея, но и за всички хора в Източна Европа, защото това е началото на Студената война. Западът и Русия престават да бъдат съюзници.           
                         
         Ахматова е критикувана лично от Жданов, който я нарича „полу-блудница, полу-монахиня” ( второто от двете обвинения обаче е по-лошото по-онова атеистично време). Обвиняват я, че се е срещала със западен шпионин – Исая Берлин. Тя е изключена от Съюза на писателите.     
                         
         През 1949 Лев Гумильов отново е арестуван и е осъден на 10 години в Сибир. Майка му най-сетне се унижава да напише стхотворения в прослава на Сталин. Но и това не помага – нито на него, нито на нея. Едва след смъртта на Сталин, през 1956 година, Лев е освободен, а стигмата върху Ана Ахматова бавно, но сигурно започва да избледнява. 

           През 1965 г., месеци преди смъртта си, Ахматова за първи път получава разрешение да пътува на запад. Тя заминава за Италия и Ангиля, за да получи наградата Таормина, както и почетен докторат в Оксфорд.  През следвашата 1966 година, на 5 март, Ана Ахматова получава сърдечен удар. Тя умира на 76 годишна възраст. Но едва 20 години по-късно, през 1980-те нейното водещо място в руската литература ще бъде фициално признато в родината й.

         Биографиите на Цветаева и Ахматова са уникални. Това което тези две големи поетеси са преживели е трудно дори за описване. Да не говорим за преживяване. Но много граждани на Източна Европа живееха във вътрешно или във външно изгнаничество през годините на Студената война и след това. И аз имам известен опит в това отношение. Но се колебая да кажа да кое от двете е по-трудно.    

         Може би външната емиграция е за предпочитане, защото тя мобилизира силите ни. В чужбина сме, сами сме, нямаме упора. Трябва сами да се борим с живота, безполезно е да хленчим. Така сме принудени да се концентрираме върху оцеляването, ставаме твърди и последователни, ставаме работохолици, борим се.  

         Вътрешната емиграция е по-трудна.  Поне в психологически план. Когато  сме отритнати от обществото,  когато останем сами вътре в себе си, ние бездействаме външно. Но и без да действаме непрекъснато сме подложени на разлагащото и задушаващо въздействие на родното блато около нас.     
 
         Всъщност Марина Цветаева преживява и външната и вътрешната емиграция. И двете състояния са мъчителни за нея.  Но последното, изгнаничеството у дома, я убива. Впечатляваща е способността на Ахматова да оцелява в дългогодишна вътрешна имиграция –  без да загуби нито живота си, като Манделщам и Цветаева, нито достойнството си, като стотиците безропотни слуги на Сталин сред съветските писатели.   
                                                           
         Изгнанието може да ни пречупи и убие. Но то може и да ни създаде, да ни помогне да намерим себе си. И да останем след себе си. Защото, както е казал Ницше, това което не ни убива ни прави по-силни.


         Текстът е публикуван в брой 7 на списание Biograph (  март 2012)

Стихове на Ана Ахматова:

Стихове на Марина Цветаева: