вторник, 7 февруари 2012 г.

АМЕРИКА


В последния брой на Литературен вестник Иван Христов е направил анкета на тема Америка. Освен мен, на въпросите му са отговорили Катерина Стойкова, Милена Фучеджиева, Галина Николова, Едвин Сугарев, Алек Попов, Йордан Ефтимов, Пламен Антов и Стоил Рошкев.

Ето моите отговори.

  1. Кога за първи път разбрахте, че Америка съществува?

 Бебетата не разграничават себе си от света. Спомням си как синът ми като бебе се опитваше да суче от един слънчев лъч паднал на лицето му. Постепенно светът започва да се отделя от нас и да се отдалечава – първо мама става нещо отделно, после стаята, слънцето в прозореца, квартала се отделя, накрая се отделят и другите континенти – Америка, Африка, Антарктика. И  звездите.  Но в известен смисъл целият свят си е винаги вътре в нас, когато мислим за него. Както казва Васко Попа – Малката кутийка расте и расте – и ето сега шкафът, в който тя беше, е вътре в нея.. . . Така че всеки си има и своята Америка. Моят син отрасна там, така че неговата Америка е съвсем различна от моята.

  1. Как си представяхте Америка като дете?

Като дете много мечтаех да отида там. Но това "там" беше Америка на Карл Май и Майн Рид – светът на каубои, индианци, прерии, диви коне и бизони. В началното училище пишех индиански романи. Или по-точно правех „проекти” за романи: Червения автобус-Шкода от Западния парк до Павлово, където живееше баба ми, се превръщаше в дилижанс. Аз носех лъскав капсов пистолет в джоба на дънките „Рила”. Навън препускаше каруца с индианци, скрили с голям черен найлон главите си от дъжда. . . Първо измислях името на романа, после разграфявах една тетрадка с образа на Ленин на корицата на глави. Илюстрирах всяка глава с това, което щеше да става в нея.  И накрая сядах да попълвам  в тетрадката самия текст на романа. Но стигах най-много до втора страница. . .

  1. Какво за Вас е Америка, когато вече сте възрастен?

Сега за мен Америка е част от миналото ми. Страната, в която отрасна синът ми. А аз остарях. Детската ми мечта е вече в миналото. Пак толкова нереална и далечна.

  1. Бил ли сте в Америка?

Да, бил съм, живях 13 години в град Вашингтон. там отрасна синът ми.Станах и американски гражданин. Но се върнах и сега живея главно в Благоевград, къдетп преподавам в Американския университет.

  1. Има ли разлика между реалната Америка и тази в нашето въображение?

Както вече казах, всеки си има своята Америка. Освен реалната и личната Америка, Америка е и метафора. Казват ни иронично „Браво, откри Америка!”, когато ни хрумне нещо общоизвестно. Колко вицове имаше едно време за Америка: за доплуване от плажа на Варна до Америка, за дефиницията на камерен оркестър като „Московската филхармония след турне в Америка”.

По време на студената война за нашата пропаганда Америка беше империята на Злото, каквато за Рейгън пък беше Русия. И ние бяхме там, в Източната империя на Злото – като сателит.

 Много хора у нас все още пазят в ума си стереотипния образ на Америка от комунистическо време, от Студента война –  като някаква Западна империя на злото. Четох едно интервю на философа-левичар Славой Жижек, който между другото казва – скучно е да повтаряме това, което всички повтарят. Например вечно да критикуваме Америка. А защо не Китай? Китай забранява литература изобразваща други светове, защото се страхува от въображението на своите граждани, Китай колонизира Африка. 

У нас е трудно да събереш протестна демонстрация срещу руска атомна централа. Или срещу енергийния монопол на Газпром. ( Макар че в Бургас имаше протести срешу газопровода Бургас - Александруполис.) Но хиляди хора спонтанно и убедено се включиха в демонстрациите срещу проучване за шистов газ в Добруджа. Тази технология за добив е широко използвана не само в Америка, но вече навлиза с пълна сила и в много страни в Европа – от Англия до Полша, Унгария и Румъния. Разбира се, най-голям враг на залежите от шистов газ е Газпром.  Но не по екологични, а по монополистични причини. Хората спонтанно и масово се включиха в демонстрацията против Шеврон.  Не казвам, че добивът на шистов газ не крие опасности за природата! Но въпросът ми е - може ли да се организира такава спонтанна масова демонстрация против руските атомни електроцентрали? А именно те са потенциалния Чернобил в една земетръсна страна като нашата. Някак реториката на протеста беше – да изгоним лошите американци, които искат да ни прецакат. От обратната страна реториката също беше политическа - руснаците са организирали протеста.

 Мисля  че старото клише за Америка като империя на злото още действа в подсъзнанието на много хора. Макар че по комунистическо време за мнозина от нас Америка беше по скоро символ на свободата. И сега мненията са полярни.  Но всяка империя, дори и Отоманската, си има и добрите и лошите страни.. .

Бих искал сам да си задам един въпрос накрая: На какво ме научи Америка?

Америка ме научи на оптимизъм, а това е адски важно, ако искаме да постигнем нещо. Чували сме много да се говори за американската мечта. Американската мечта е мечтата човек сам със собствените си сили, независимо от своя произход да забогатее и да постигне лично щастие. Така са мислели европейците за Новиая свят още през 19 век. Американската мечта е в бъдещето. Уви, балканската мечта е в миналото, тя е ретроспективна – мечтаем си за някакви златни векове, за героичното и светло, но безвъзвратно изгубено минало. Ако искаме да вървим напред, трябва да гледаме напред, а не назад.


 
 

 
Ето и няколко стихотворения от последната ми американска книга, но на български. Първото, "Невъзвръшенец" е писано на български много отдавна. Още когато имаше невъзвръщенци - политически емигранти на Запад.. Английския превод The Refugee на заглавието на това стихотворение стана заглавие и на книгата ми. Другите три стихотворения съм писал на английски и след това съм ги превеждал на български. Това също е моята Америка.




НЕВЪЗВРЪЩЕНЕЦ

1.

Всяка минута
има свои многомилионни градове
и небеса,
за кратко озарени облаци,
запалени от залеза прозорци...
Има тайни коридори,
водещи към тъмни стаи
всяка минута.

Кой живее там?
Какво бихме си казали?
Как бихме заживели заедно?
Не зная.

Всяка минута
като невъзвръщенец отминавам
безброй врати
към вечния живот...

2.

Виновни сме, Душа,
че знаем
за самотата си,
за края.
Виновни сме.
И сме изгонени от рая.
.

Часовникът е този херувим
с две саби,
който
не ни допуска да се върнем
през входовете на минутите
в Безкрая.


                                         1989





ЧОВЕКЪТ НЕ Е ОСТРОВ
( Единадесети септември)

No man is an island entire of itself. . .
''Човекът не е остров сам във себе си затворен. . .''
Ние всички живеем в Манхатън. . .
В 8 и 45 сутринта
се разхождах в Даунтаун. . .
Улиците тъмнееха, кулите грееха ярко,
къщата бе напусната, вятър затръшна вратата. . .
Едно радио пееше: “Downtown, downtown. . .”
Тогава видях световната кула,
слънчевата двойна кула -
и видях самолетa пленен от съня,
видях бързата сянка на Подсъзнанието -
Ангела на смъртта
да потъва в огледалото,
да потъва в слънчевата кула
в Даунтаун. . .
После -  експлозия от лоши сънища. . .
И снегът в късното лято -
милиони тихи писма и снимки -
крехкият сняг на спомените
се сипеше над света. . .

Stand up, tall masts of Mannahatta! stand up, beautiful hills of Brooklyn!
''Изправете се, високи мачти на Манахата!
Изправете се, красиви хълмове на Бруклийн!''

. . . сняг от писма, снимки и обувки
падаше върху Манхатън.
Тогава видях черната стена -
сто и десет етажната
стена на отчаянието
да приближава по тесните улици -
видях нощта да приближава по обед
в Даунтаун -
беше нощта на глобалната лудост. . .

“ако е възможно, нека ме отмине тази чаша. . .”

Тогава нощта отмина и видях
Света Ана на Дюрер с подути големи очи
и със зелени дрехи на сестра

да върви между руините,
сред прашни азбестови линейки и вятър. . .
видях лицата на мъртвите и лицата на живите
да крачат заедно в Даунтаун.
Видях лицата на света,
видях и вашите. . .
And death shall have no Dominion.
“И смъртта няма да има
свое собствено Царство.”

                                                          11 септември 2001




ПЕТ ГОДИНИ СЛЕД ЕДИНАДЕСЕТИ СЕПТЕМВРИ
                                      на Рейна

То е като в ония сънища:
ти си на плажа
през август, в гимназията,
сред зелени въздушни вълни и смях
на гларуси и момичета.
А снегът започва да вали:
падат бавни писма и ризи
от небесната експлозия.
Усмихнатите лица
на деца и учители
се размекват в чудовища.
После черни хвърчила и гарвани
минават ниско
над оловен океан.
И ти разбираш,
че сънят ти се е сбъднал:
порастнала си.
Заминала си за чужбина.
И вече не можеш да се събуиш
в онази топла твоя страна.
                            
                             Вашингтон, 2006



НОСТАЛГИЯ

След дъжда
пирамида от светлина
падна в моята тъмна стая.
Погледнах през прозореца
и видях дъга на Изток.

Тази пирамида от светлина
е където искам да живея.
Този мост в небето
води към моя роден дом -
в една далечна страна. 

              
.


 

Няма коментари:

Публикуване на коментар