неделя, 5 февруари 2012 г.

ЛЮБОВ И СМЪРТ



 Фотография:Симон Варсано


ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ   
                                    На М.

Ти обичаш огъня на пустинята
по пътя към Забриски пойнт.
Ти обичаш самотата си.
Обичаш  сухата сънна пустиня,
защото я изпълваш с океан от лудост.
Един делфин прескача слънцето
 в огледалото.

Сини снегове валят през нажежения ти ум.
            Черни снегове се трупат върху белия ти път.

Свита на седалката
ти гледаш през задното стъкло
как пътят се стеснява
                           и отдалечава
                                                    към тихия
                                                               залезен океан.
Духът на мълчалив индианец кара колата.

Ще се срещнем в един бар
на юг от Созопол
преди 35 години.

                 

ТАЗИ НОЩ
                           На А.

Aз съм широка прогнила лодка.
Ти си бялото раче,
което лази по кривите ми ребра.
Иска да падне зад борда.

Aз съм почервеняла кестенова гора.
Ти си луната, която бяга
в съня си
назад през листата.

Ти си тъжна Богородица Елеуса.
(Къде ти е Младенеца?)
Аз съм червеят в черното дърво,
върху което се рисуваш.

Аз съм в теб. И ти си в мен.
Стрелките на часовника
oбикалят свободно безкрая . . . .

Не ме забравяй като се събудиш!
        
                                            

ЧАКАЛНЯ
                           На Т.    

1.
Сам съм
в празната чакалня на сърцето си
чакам последния влак
в полунощ.

2.
Сама си
в своя семеен дом.
Всичко  е подредено
в  един бял шкаф.
Всеки ден, всеки час
има своето чекмедже.
Вътре мирише на борове и водопади,
на пристанище под залеза
и пролетна буря.
В стаята ти е тихо и бяло.

3.
Срещаме се в чакалнята на гарата.

Голи сме
под часовника и звездите.
И се обичаме.

Срещаме се в чакалнята на гарата.

После ти си отиваш у дома.
А aз съм си у дома.

                 

ЛЮБОВ

Ти си красива
като море в топла есен:
слънцето е зряла дюла,
мараня премрежва хоризонта,
твоите движения са сенки
върху огнен пясък . . .

Ти си красива.
И минава бърза усмивка –

сянка на гларус по водата.

Ти ме обсебваш
като самота на бели
късни дюни под вятъра.
Ти ме обсебваш
като безкраен миг преди заспиване –
като разходка с количка под златните
тополи на първата ми година.

Недостъпна!
Недостъпна си като отминалия ден.
(Сега сънят ме връхлита и стряска:
придошло море в студена нощ.)
Недостъпна си като миналото
на човека без бъдеще.

Не ми остава нищо друго,
освен да си представям, че сме заедно.
И да те целувам
в студа, под самотата на звездите . . .

Обичам те,
защото не съществуваш.


        
РИТУАЛ  НА ПОСВЕЩАВАНЕ
                 
Змията на вселената раздвижва
лъскаво подлунно тяло.
Разтваря си главата като роза
в теб
за да захапе в мен набъбналата си опашка.

Мълния блесва в телата ни
и руква древния порой 
за да се затвори кръговрата:
ние ставаме едно.

Обичам те!




СИНИЯТ ВИР КРАЙ БЕРКОВИЦА
                                    В памет на Цветана Панициду

Изплувахме голи от Синия вир,
а той ни нахлу в сетивата.
Изкачвахме дълго усоен баир –
студът ни разпали по залез телата.

Далече по пътя, аз виждам – вървим.
Но пътя ни в мен е отивал.
А огънят в двора не бил само дим.
Звездите ме парят, когато заспивам.

На влажен чаршаф върху старо легло
аз влязох в съня ти тогава.
Сега той пулсира по мойто чело –
той моята гола душа обладава.

Бюрото и лампата – кръг светлина
в разпенен поток, в планината....
Ухае на бор, снегове и злина....
А долу син залез обхожда земята.


Тревата дъхти на увяхнало лято –
най-сладко дъхти окосена.
По-топла и близка е днес синевата
под празната тъмна вселена.

Луната е няма. Червена. Прилича
на рана, която расте тази вечер.
Животът – отровен – кърви, изтича.
Смъртта на света е вечна.



 Първото от тези стихотворения е писано през 2011, а последното през 1985.


Няма коментари:

Публикуване на коментар