неделя, 26 февруари 2012 г.

ПАРАЛЕЛНИТЕ ИСТОРИИ И КРАЯТ НА ИСТОРИЯТА



         Макар и да говорим за новия глобален свят, в който Ню Йорк и Москва са
едва ли не два квартала на същото световно село, ние още живеем в своите паралелни и несъвместими истории.

         Преди два дена делегациите на Белград и Прищина постигнаха в Брюксел споразумение за регионалното представяне на Косово и за съвместното управление на граничните пунктове. При участие в международни форуми пред делегацията на Прищина вече ще стои надпис "Косово", макар и със звездичка и бележка под линия. Този  компромис на сърбите им отваря вратата за приемането на Сърбия в Европейския съюз. Това от друга страна става точно във времето, когато възможният банкрут на Гърция поставя под съмнение самото съществуване на съюза.

         За сърбите Косово е сърцето на средновековната им история. За косовските албанци 2008, годината на тяхната независимост, е това, което за нас е 1878 година. А петнадесет години преди нашето национално освобождение е започнало да се строи лондонското метро.

         Около 1760 г. Паисий Хилендарски от Банско написва “История словеноболгарсакая”. Почти два века по-късно първият наш комунистически “вожд” Георги Димитров ще предложи на Й. Б. Тито родният град на Паисий и целият окръг да бъдат присъединени към Вардарска македония като отделна република в балканската федерация. Тогава, след Втората световна война, се полагат всъщност основите на една от най-младите балкански държави – Република Македония. Балканските държави се нароиха след разпадането на бивша Югославия – точно по времето, когато Европа започна най-активно да се обединява.

         През 60-те години на 18 век, когато Паисий пише "История словеноболгарская", от която се разбира, че не сме имали още национално самосъзнание, във Франция Волтер пише "Кандид,  а Русо “Обществения договор”. Джон Лок и Айзък Нютън отдавна вече са починали в Англия. През 1776 г. Континенталният колониален конгрес приема Декларацията за независимост на САЩ, в която Томас Джеферсън, повлиян от философията на Лок обявява, че “всички хора са създадени равни и надарени от Твореца с неотменими права, между които са правото на живот, свобода и стремеж към щастие.” През 1789 година, по време на Френската революция се приема и Декларацията за правата на човека и гражданина.

         У нас за “права на човека и гражданина” започна да се говори официално 200 години по-късно. Едва от началото на 1990-те датира парламентарната ни република с граждански свободи, следваща примера на американската и френската революции от 18 век.

         На гореспоменатия Георги Димитров принадлежеше крилатата мисъл, че за една-две петилетки нашият народ трябва да постигне това, което други народи са постигнали за векове. По комунистическо време, когато тази мисъл украсяваше стените на класните ни стаи, се разказваше следният виц. Озадачени защо в Хайд парк хората ходят по тревата, а тя си остава все зелена и гъста, докато в нашия Парк на свободата тревата се отъпква и жълтее, наши градинари отишли да обменят опит в Англия. Питали тамошните си колеги: “Каква е тайната? Можете ли да ни продадете от специалното семе, което ползвате за тревата в Хайд парк?” Англичаните им отговорили: “Няма тайна. Нямаме специално семе.  Засаждате каквото семе ви се намира, поливате тревата сто години и става Хайд парк.”

         Днес повечето хора у нас имат, ако не кредитна, то поне дебитна карта и извършват електронни транзакции, както англичаните и американците. Но на нас ни се губят няколко века на разплащания с чекове. Левът е създаден през 1880 г., а британската лира, във вид на банкноти със златно покритие, е създадена повече от век по-рано. Ако еврото оцелее след гръцката криза и ако след България и Македоня един ден влезе в съюза и се присъедини към еврозоната, македонците ще трябва да се откажат от националната си валута “денар”, която беше създадена през 1992. Това беше тяхната 1880.

         Наближава ли краят на историята? Или  просто краят на паралелните ни истории? Обединява ли се наистина светът? Глобализацията се усеща най-ясно тук, във виртуалния свят. Но можем ли за една петилетка да постигнем това, което други народи са постигнали за векове? Можем ли с 5 или 25 години поливане да докараме същия Хайд парк като лондонския?

         (А когато почнем да се хвалим със Златния век на цар Симеон, нека не забравяме, че не само Гърция, но и Египет и Ирак имат далеч по древна история. Това не означава, че в момента не им се налага да догонват други, по-малко древни народи.)

сряда, 22 февруари 2012 г.

СВЕТЛИНА! ПОВЕЧЕ СВЕТЛИНА!

1.

„В началото бе Словото." "И каза Бог, да бъде светлина: и биде светлина." Думите не са без значение. Словото става Светлина. Словото създава света. Светът е Свят.

Но ние имаме пещерен инстинкт. Като пещерния си прародител се събуждаме понякога в мрака си и усещаме нечие присъствие, нечие дишане пред лицето си. Ужасени сме. Това е смъртта! Инстинктивно търсим стена зад гърба си, опираме се в нея и започваме бясно да ритаме, удряме и хапем мрака . . . Но когато се разсъмне, може да се окаже, че сме воювали до смърт с най-добрия си приятел. Или със себе си.

„Светлина! Повече светлина!”

2.

Относно стената:
„Вдясно от мен има само стена!” казва царският таен съветник и оберпрокурор Победонсцев. Нужно ни е да чувстваме сигурност в мрака. Но има опасност да се окаже, че грапавата пещерна стена, в която ужасени сме опрели гръб, е всъщност люспестата кожа на най-страшното чудовище от съня.

„Светлина! Повече светлина!”

неделя, 19 февруари 2012 г.

ОБЕСВАНЕТО НА ЛЕВСКИ



Васил Левски е може би наистина най-важната личност в българската история. Неговият живот, неговата смърт и неговите тайни комитети са едно свидетелство не само за това, че българинът е готов на саможертва за някаква надлична кауза, но и за това, че българинът е способен на систематична и организирана колективна дейност. Всеки ден се сблъскваме с примери за точно обратното – особено в сферата на политическото – алчност и егоцентризъм, хаотични стадни действия, систематичност само в преследването на личните материални интереси. Левски сякаш не е българин. Поне не е типичният българин.

Ние имаме едни от най-добрите футболисти в света. И един от най-слабите отбори. Левски със своите тайни комитети ни дава самочувствието, че като народ все пак сме способни на организирано колективно действие, а не само на индивидуални изяви. И то в най-опасната от всички игри.

 Има обаче нещо друго, което за мен е леко смущаващо. Националният ни празник е денят, в който се подписва мирът между две други държави –  Русия и Османската империя. Това е денят, в който някой друг, отвън ни е освободил от “робството”. А другите ни два големи празника свързани с националното освобождени – 19 февруари и 2 юни –  са дни на смъртта, да, героичната смърт, но все пак смъртта, а не раждането на героите ни. Защо не празнуваме победите си и рождествата повече, а само героичната смърт? ( Да не говорим, че върху тези две героични смърти, на Левски и Ботев, пада и сянката на българско предателство.)

Може би най-светлият и оптимистичен български празник е 24 май.

Самата идея, че сме били роби, буквализирането в българското съзнание на метафората “турско робство” е смущаваща. Сърбите и гърците не наричат себе си роби. Макар, че са имали сродна историческа съдба.  Метафората за черното робство, която е изиграла своята роля по време на националното освобождение, днес е по-скоро израз и генератор на национални комплекси. Много си обичаме синилата от бича, хомота и бесилките!

Все пак животът и делото на Васил Левски би трябвало да повдигат националното ни самочувствие. Не само заради саможертвата му.  Но и заради това, че в републиката, за която Левски е мечтаел, всички е трябвало да имат равни права, незвисимо от етническата им или верска принадлежност. Днес сме свидетели на далеч по-празнословен и същевременно далеч по-примитивен национализъм.

понеделник, 13 февруари 2012 г.

ЖЕНИ И ВИНО! ВИНО И ЖЕНИ!


Свети Валентин, Трифон Зарезан и Омар Хайям  изгубени в превода



           
            14 февруари е Св. Валентин по западната традиция и Трифон Зарезан по нашата. Известно е, че много християнски празници изместват предходните езически  от същата дата. Смята се, че предхристиянския корен на нашия празник на лозарството и виното са Дионисиевите мистерии. Понеже в Рим Дионис става Бакхус, там празниците са известни като Вакханалии. По време на тези празненства в чест на бога на виното всички табута отпадали, така че участниците се отдавали на свободна любов и пиянство. Интересно е, че  денят на Св. Трифон, патрона на лозарството у нас, на запад е ден на Св. Валентин и любовта. В последните две десетилетия и до България достигна бизнесът с „валентините” - картички със захаросани червени сърца и купидончета, които на Св. Валентин изпращаш на любим човек. Така че у нас сега имаме и двата празника.

            Може да се мисли защо Вакханалиите са „преведени” по два различни начина от културната традиция на античността на езика на източната и западната християнска културна  традиция.  Такива „грешки при превода” не са рядкост. И те всъщност са много важни, симптоматични грешки, защото онагледяват  както същността на всяка от различните културни традиции, така и същността на различието им. Няма, разбира се, сведения нито един от двамата християнски светци да се е отдавал на пиянство или на любовни ексцесии. Но в популярния си вид християнските празници, както и езическият им предходник, са свързани с пиенето на вино и с любовта. Балканите са предпочели виното. To е свързано с Евхаристията, Светото причастие, но и древният бог на виното има местен, тракийски произход.

            Има още един такъв интересен пример на симптоматична грешка в културния превод. Той е свързан пак с виното и любовта.  Става дума за персийския поет Омар Хайям. Вече повече от век Хайям е широко популярен в европейските култури и неговият поетичен образ се асоциира с виното и плътската любов.  Но наистина ли в ограничаващите рамки на своята ислямска средновековна култура, Омар Хайям е възпявал виното и жените?

            Според Ребърт Фрост, поезията е това, което се губи при превода. Може да се каже, че един превод на поезия ни говори повече за времето и стила на преводача, отколкото за времето и автентичния дух на автора. Така е и с английския превод на Омар Хайям от 19 век, който прави легендарния персийски поет популярен на запад.

             Омар Хайям е живял в началото на 12 век. Той  е бил преди всичко астроном, математик и философ, но е писал и стихове. Сборникът  с неговите характерни четиристишия - рубаи, наречен „Рубайят”, днес е широко популярна както в Иран, така и в целия свят. На запад поезията на Хайям  става популярна първо в Англия, през 19 век, благодарение на преводите на Едуард Фицджералд.  В тези преводи лирическият герой на Хайям е представан като някакъв средновековен хедонист, подобен на бохем от началото на миналия век или хипар. Хайям става певецът на алкохолното опиянение и плътската любов, на виното и жените. Западният човек чува персийския поет да казва: Животът е кратък, нека му се наслаждаваме както можем, да пием и да правим любов, докато сме още на този свят!

             Само 8 години след излизането на последното, пето издание на класическия английски превод на Хайям в Англия, влиянието на превода на Фицджералд стига и до България. В навечерието на 20-ти век и нашият поет Кирил Христов ще напише: „Прости мъртвило, роден край, прости!/Пред мене нов живот се днес открива,/с нов трепет се сърцето ми опива,/ и моят дух неудържим лети/към щастие - към бури и вълненйя?/Пиян съм аз от мойте младини!/Тъй хубаво е всичко окол мене!/Жени и вино! Вино и жени!

            Такъв е и Хайям във версията на Фицджералд. Но освен хедонист, този Хайям е и въплъщение на викторианската представа за ориенталска пищност. Това е стилът на времето на преводача. Ето едно хайямово рубаи (  четиристишие, в което три от четирите реда се римуват или завършват със същата дума) във версията на Фицджералд. Предлагам и мой пре-превод на български, в който съм се опитал да запазя архаичното днес звучене на стария английски превод:

       
               And this delightful Herb whose tender Green
               Fledges the River's Lip on which we lean
               Ah, lean upon it lightly! for who knows
               From what once lovely Lip it springs unseen!

                (С тез живи Билки крехки и Зелени
                На Устни на река сме обградени –
                Ах, свеждай се над тях полека ти! –
                От нявга нежни Устни са родени.)


            Същото рубаи звучи доста различно в един по-съвременен превод на Джон Хийт-Стъбс и Питър Ейвъри. Преводачите от късния 20-ти век обясняват, че са се старали да следват стриктно персийския оригинал:

             All the plants that grow beside the stream
            Have surely grown from angels’ lips;
            Tread roughly on no plant,
            For it has sprung out of the dust of the tulip-cheeked.

            (Всички растения покрай потока
            са израсли от ангелски устни;
            не настъпвай грубо никое растение –
            покълнало е от прахта на нечие лице като лале.)


             Можете ли да познаете, че оригиналът е същия? Все едно това са две различни стихотворения! Стилът на времето на преводачите коренно променя оригинала. Така е станало и с „преводите” на Вакханалиите на християнските езици на православието и католицизма.

            В рубаите на Едуард Фицджералд първият, вторият и четвъртият ред се римуват. Но в персийския оригинал,  тези стихове всъщност не се римуват, а просто завършват с една и съща дума. Също така цялата ориенталска пищност – с прилагателните, инверсиите, възклицанията – на превода на Фицджералд отсъства в оригинала. Поезията на Омар Хайям е доста по-строга, без излишни емоции, без викторианското море от окрашения, прилагателни и възклицания.

            Но има и друго нещо, още по-важно за Хайям, което Фицджералд напълно е пропуснат. Дори  и читателите на по-новия буквален превод на „Рубайят” вероятно биха пропуснали това важно нещо, ако нямаха ключ за него във вид на допълнителна културна информация.  Такава информация Хийт-Стъбс и Айвъри дават в послеслов към своя превод.  Оказва се, че Омар Хайям всъщност е религиозен, суфитски мистик. Така че всички хедонистични образи в поезията му, жените и виното, пиянството и насладата, всъщност имат и религиозно значение. 
           
            Ето още едно рубаи, което е типично за поезията на Хайям. ( Отново предлагам  мой български пре-превод от буквалния английски превод на Хийт-Стъбс и Ейвъри.)

            От тази стомна с вино, в която няма зло,
            момче, налей си чаша, пий и дай на мен,
            защото скоро някъде край пътя
            един грънчар ще събере и нашата пръст за стомна.


            Как става така, че ислямски религиозен поет и философ възпява виното, което е стриктно забранено от Корана? В мистичната философия на суфизма ( в Османската империя танцуващите дервиши са били суфити) виното има не буквално, а символно значение. Виното символизира духовното познание.

            Виното има символно значение и в древно-гръцката, и в еврейската, и в християнската религия и философия. Древногръцкият бог на виното е Дионис, известен с дионисиевите мистерии или вакханалиите. Виното е символ на екстаза в Древна Гърция и Рим. В Стария Завет, който всъщност е еврейската Библия, виното е символ на радост и благословеност. В християнското тайнство на Евхаристията, хлябът е тялото, а виното – кръвта на Исус Христос. Това е тайнствения смисъл на виното за християните. Но Христос, от друга страна, според Евангелието на Йоан е Логосът, Словото на Бог. Значи, ако тялото на Исус Христос е Словото Божие, кръвта му трябва е Духът.

            Така че в различните западни култури виното в един или друг смисъл е символ на духа, от най-екстатичните, до най-възвишениете му проявления. Ислямстака култура все пак е наследник на културата на библейския и античния свят. Повлияна е и от християнството. Значи не е чудно, че в ислямската мистика (суфизма) виното също се е превърнало във важен символ.

            В суфитската философия, както и в поезията на Омар Хайям виното символизира духовното осъзнаване на света. Пиянството символизира религиозния екстаз. Страноприемницата в поезията на Хайям е мястото, където религиозните поклонници получават Божията любов и духовното Знание. Виното е божественият дух, а глинения съд – смъртното тяло. Съдът (тялото на човека) е направен от пръст и ще се върне в пръстта, когато се счупи. Плътската любов също символизира любовта към Бога при Хайям. Така е и в „Песен на песните Соломонови” от Стария завет. И там диалогът между двама влюбени, който звучи доста еротично впрочем, се тълкува и като диалог между човечеството ( Възлюбената)  и Бог (Любимият).

            Ето още едно типично четиристишие от „Рубайят” на Омар Хайям в мой пре-превод от английския на Стъбс и Ейвъри:
           
            Снощи разбих една стомна върху камъните.
            Бях пиян, когато извърших това безразсъдство.
            А стомната се оплака и ми каза:
            „Аз бях като теб, и ти ще бъдеш като мен.”

            От пръст сме и на пръст ще станем. Като стомната. Стомната е тялото, виното – духът на човека. А кой е Грънчарят? Може би един ден ще го срещнем.

            Езикът на поезията е кондензиран и образен. Казвайки едно нещо, можем да кажем две. Образите имат и буквален и преносен смисъл, поезията има текст и подтекст, тяло и душа. Буквалното, образността е това, което ни въздейства емоционално. Но буквалното е означителят, а не означаемото. Ако останем при буквалното можем напълно да изопачим истинския смисъл на един образ -  както в поезията, така и в религията.

            Впрочем и вакханалиите са били мистерии, религиозни тайнства, а не просто плътски оргии, както са ги виждали християните. Те са били и едното и другото. Може да се каже, че при превода от една в друга културна традиция се губи или видоизменя самата същност на оригинала. Но четейки различни преводи, ние виждаме по-добре недостъпния оригинал.

сряда, 8 февруари 2012 г.

THE REFUGEE

This is meant for my friends who speak English. Yesterday I published in my blog a short interview about America, about my personal America. America is something different for everyone. For me, America is the place where I spent 13 years of my life, it was my home, my son grew up there. I also published the Bulgarian version of four poems from my latest American poetry collection The Refugee. The first poem was written in Bulgarian back in the late 1980's, long before I could even imagine that one day I will live in Washington, DC. The other three poems were written there, first in English, and then they were translated in Bulgarian. The Refugee is my fourth American book of poetry. Most of the poems in it were translated into English by me with the help of the poets Alicia Suskin Ostriker and Henry Taylor. Henry Taylor is a Pulitzer Prize winner.

I am publishing here the same four poems in English. In "No Man Is an Island" I have inserted three quotations from famous poems by John Donne, Walt Whitman, and Dylan Thomas, and of course "let this cup pass away from me" is from the Bible.

http://www.amazon.com/The-Refugee-Vladimir-Levchev/dp/192858957X

                             


THE REFUGEE

1.

Every minute
has its countless cities
and skies,
briefly illuminated clouds,
windows lit by the sunset. . . .
Every minute
has its secret corridors
leading to dark rooms.

Who lives there?
What would we have said to each other?
How would we have lived there?
I don’t know.

Every minute I pass
endless doors
to eternal life. . . .


2.

My soul,
we have guilty knowledge
of our loneliness, of the end.
And our guilt keeps us
from Paradise.
                  
The clock is that cherub
with  two swards 
which guards
the paths of minutes
we might have traveled
to Eternity.



NO MAN IS AN ISLAND
( 9/11/2001)

“No man is an island entire of itself. . .”
We all live in Manhattan. . .
At 8:45 in the morning
I was walking downtown.
The streets went murky, the towers stood bright,
the House was deserted, the wind slammed a door. . 
A radio kept singing: “Downtown, downtown. . .”
Then I saw the tower of the world,
the sunny double tower.
And I saw the airplane hijacked by a dream,
I saw the swift shadow of the Unconscious,
  I saw the archangel of death
  sink in the mirror,
  sink in the sunny high tower
downtown. . .
Тhen the blast of bad dreams…
Then the late summer snow
of a million silenced letters and pictures,
the delicate snow of memories
pouring over the world. . .

“Flood-tide below me! I see you  face to face!
Clouds of the West –– sun there half an hour high –– I see you also face to face. . .
Stand up, tall masts of Mannahatta! stand up, beautiful hills of Brooklyn!”

. . . a snow of letters, pictures and shoes
falling, falling on Mannahatta.
Then I saw the black wall,
the hundred and ten storied wall of depression
approaching on the narrow streets,
midnight approaching at noon
downtown,
I met the midnight of global madness. . .
“ if it be possible, let this cup pass away from me. . .
Then the night passed away and I saw
Durer’s St. Anne with swollen big eyes
in a nurse’s green dress
walking through the rubble,
through dusty asbestos ambulances and wind . . .
I saw the faces of the dead and the faces of the living
walking together downtown.
I saw the faces of the world.
I saw your faces.
“And death shall have no Dominion.”


FIVE YEARS AFTER 9/11
                   For Rainna
It's been like in those dreams:
you are at the beach,
in August, in high school,
green airy waves and laughter
of girls and seagulls.
And the snow begins to fall:
slow letters and shirts
from a heavenly explosion.
And the smiling faces
of teachers and kids
morph into monsters.
Later black kites and ravens
fly by low
over the leaden ocean.
And you realize
that your dream has come true:
you have grown up.
And you can't wake up anymore
back in that warm other country.
                   9/11/2006


EXILE

After the rain
a pyramid of sunlight
fell on the floor of my dark room.
I looked through the window
аnd saw a rainbow in the east.

This pyramid of light
is where I want to live.
This bridge in the sky
is the way
to my home in another country.



                                                                                                                                                        From the back cover of the book:

 
“Vladimir Levchev’s work has been for several decades an important poetic bridge between Bulgaria and the US. This book will surely strengthen that reach.”
—Elizabeth Kostova

“These spare, beautiful poems—so imaginatively rich and expertly distilled—vibrate with a restless brilliance, reminding us, as Levchev writes in The Refugee, that ‘every minute/ has its secret corridors/ leading to dark rooms.’ Reading them, I felt as if I could hear the silences from which they are made now begin to gather themselves into these true and necessary words.”
                         —Richard McCann,
 author of “Mother of Sorrows”

“Vladimir Levchev’s poetry: An original voice, wise beyond its years. A dark vision, but beautiful all the same.”
—The late William Meredith,
Poet Laureate of the United States
                       
“His poetry is a place you’ll never want to leave. We are in the presence of a large spirit who writes in the greatest tradition of European masters. The world of literature is lucky to have him.”
                                                                                                                                                                                 —Grace Cavalieri,
                                                                                                Prooducer/Host “The Poet and the Poem from the Library of Congress”










вторник, 7 февруари 2012 г.

АМЕРИКА


В последния брой на Литературен вестник Иван Христов е направил анкета на тема Америка. Освен мен, на въпросите му са отговорили Катерина Стойкова, Милена Фучеджиева, Галина Николова, Едвин Сугарев, Алек Попов, Йордан Ефтимов, Пламен Антов и Стоил Рошкев.

Ето моите отговори.

  1. Кога за първи път разбрахте, че Америка съществува?

 Бебетата не разграничават себе си от света. Спомням си как синът ми като бебе се опитваше да суче от един слънчев лъч паднал на лицето му. Постепенно светът започва да се отделя от нас и да се отдалечава – първо мама става нещо отделно, после стаята, слънцето в прозореца, квартала се отделя, накрая се отделят и другите континенти – Америка, Африка, Антарктика. И  звездите.  Но в известен смисъл целият свят си е винаги вътре в нас, когато мислим за него. Както казва Васко Попа – Малката кутийка расте и расте – и ето сега шкафът, в който тя беше, е вътре в нея.. . . Така че всеки си има и своята Америка. Моят син отрасна там, така че неговата Америка е съвсем различна от моята.

  1. Как си представяхте Америка като дете?

Като дете много мечтаех да отида там. Но това "там" беше Америка на Карл Май и Майн Рид – светът на каубои, индианци, прерии, диви коне и бизони. В началното училище пишех индиански романи. Или по-точно правех „проекти” за романи: Червения автобус-Шкода от Западния парк до Павлово, където живееше баба ми, се превръщаше в дилижанс. Аз носех лъскав капсов пистолет в джоба на дънките „Рила”. Навън препускаше каруца с индианци, скрили с голям черен найлон главите си от дъжда. . . Първо измислях името на романа, после разграфявах една тетрадка с образа на Ленин на корицата на глави. Илюстрирах всяка глава с това, което щеше да става в нея.  И накрая сядах да попълвам  в тетрадката самия текст на романа. Но стигах най-много до втора страница. . .

  1. Какво за Вас е Америка, когато вече сте възрастен?

Сега за мен Америка е част от миналото ми. Страната, в която отрасна синът ми. А аз остарях. Детската ми мечта е вече в миналото. Пак толкова нереална и далечна.

  1. Бил ли сте в Америка?

Да, бил съм, живях 13 години в град Вашингтон. там отрасна синът ми.Станах и американски гражданин. Но се върнах и сега живея главно в Благоевград, къдетп преподавам в Американския университет.

  1. Има ли разлика между реалната Америка и тази в нашето въображение?

Както вече казах, всеки си има своята Америка. Освен реалната и личната Америка, Америка е и метафора. Казват ни иронично „Браво, откри Америка!”, когато ни хрумне нещо общоизвестно. Колко вицове имаше едно време за Америка: за доплуване от плажа на Варна до Америка, за дефиницията на камерен оркестър като „Московската филхармония след турне в Америка”.

По време на студената война за нашата пропаганда Америка беше империята на Злото, каквато за Рейгън пък беше Русия. И ние бяхме там, в Източната империя на Злото – като сателит.

 Много хора у нас все още пазят в ума си стереотипния образ на Америка от комунистическо време, от Студента война –  като някаква Западна империя на злото. Четох едно интервю на философа-левичар Славой Жижек, който между другото казва – скучно е да повтаряме това, което всички повтарят. Например вечно да критикуваме Америка. А защо не Китай? Китай забранява литература изобразваща други светове, защото се страхува от въображението на своите граждани, Китай колонизира Африка. 

У нас е трудно да събереш протестна демонстрация срещу руска атомна централа. Или срещу енергийния монопол на Газпром. ( Макар че в Бургас имаше протести срешу газопровода Бургас - Александруполис.) Но хиляди хора спонтанно и убедено се включиха в демонстрациите срещу проучване за шистов газ в Добруджа. Тази технология за добив е широко използвана не само в Америка, но вече навлиза с пълна сила и в много страни в Европа – от Англия до Полша, Унгария и Румъния. Разбира се, най-голям враг на залежите от шистов газ е Газпром.  Но не по екологични, а по монополистични причини. Хората спонтанно и масово се включиха в демонстрацията против Шеврон.  Не казвам, че добивът на шистов газ не крие опасности за природата! Но въпросът ми е - може ли да се организира такава спонтанна масова демонстрация против руските атомни електроцентрали? А именно те са потенциалния Чернобил в една земетръсна страна като нашата. Някак реториката на протеста беше – да изгоним лошите американци, които искат да ни прецакат. От обратната страна реториката също беше политическа - руснаците са организирали протеста.

 Мисля  че старото клише за Америка като империя на злото още действа в подсъзнанието на много хора. Макар че по комунистическо време за мнозина от нас Америка беше по скоро символ на свободата. И сега мненията са полярни.  Но всяка империя, дори и Отоманската, си има и добрите и лошите страни.. .

Бих искал сам да си задам един въпрос накрая: На какво ме научи Америка?

Америка ме научи на оптимизъм, а това е адски важно, ако искаме да постигнем нещо. Чували сме много да се говори за американската мечта. Американската мечта е мечтата човек сам със собствените си сили, независимо от своя произход да забогатее и да постигне лично щастие. Така са мислели европейците за Новиая свят още през 19 век. Американската мечта е в бъдещето. Уви, балканската мечта е в миналото, тя е ретроспективна – мечтаем си за някакви златни векове, за героичното и светло, но безвъзвратно изгубено минало. Ако искаме да вървим напред, трябва да гледаме напред, а не назад.


 
 

 
Ето и няколко стихотворения от последната ми американска книга, но на български. Първото, "Невъзвръшенец" е писано на български много отдавна. Още когато имаше невъзвръщенци - политически емигранти на Запад.. Английския превод The Refugee на заглавието на това стихотворение стана заглавие и на книгата ми. Другите три стихотворения съм писал на английски и след това съм ги превеждал на български. Това също е моята Америка.




НЕВЪЗВРЪЩЕНЕЦ

1.

Всяка минута
има свои многомилионни градове
и небеса,
за кратко озарени облаци,
запалени от залеза прозорци...
Има тайни коридори,
водещи към тъмни стаи
всяка минута.

Кой живее там?
Какво бихме си казали?
Как бихме заживели заедно?
Не зная.

Всяка минута
като невъзвръщенец отминавам
безброй врати
към вечния живот...

2.

Виновни сме, Душа,
че знаем
за самотата си,
за края.
Виновни сме.
И сме изгонени от рая.
.

Часовникът е този херувим
с две саби,
който
не ни допуска да се върнем
през входовете на минутите
в Безкрая.


                                         1989





ЧОВЕКЪТ НЕ Е ОСТРОВ
( Единадесети септември)

No man is an island entire of itself. . .
''Човекът не е остров сам във себе си затворен. . .''
Ние всички живеем в Манхатън. . .
В 8 и 45 сутринта
се разхождах в Даунтаун. . .
Улиците тъмнееха, кулите грееха ярко,
къщата бе напусната, вятър затръшна вратата. . .
Едно радио пееше: “Downtown, downtown. . .”
Тогава видях световната кула,
слънчевата двойна кула -
и видях самолетa пленен от съня,
видях бързата сянка на Подсъзнанието -
Ангела на смъртта
да потъва в огледалото,
да потъва в слънчевата кула
в Даунтаун. . .
После -  експлозия от лоши сънища. . .
И снегът в късното лято -
милиони тихи писма и снимки -
крехкият сняг на спомените
се сипеше над света. . .

Stand up, tall masts of Mannahatta! stand up, beautiful hills of Brooklyn!
''Изправете се, високи мачти на Манахата!
Изправете се, красиви хълмове на Бруклийн!''

. . . сняг от писма, снимки и обувки
падаше върху Манхатън.
Тогава видях черната стена -
сто и десет етажната
стена на отчаянието
да приближава по тесните улици -
видях нощта да приближава по обед
в Даунтаун -
беше нощта на глобалната лудост. . .

“ако е възможно, нека ме отмине тази чаша. . .”

Тогава нощта отмина и видях
Света Ана на Дюрер с подути големи очи
и със зелени дрехи на сестра

да върви между руините,
сред прашни азбестови линейки и вятър. . .
видях лицата на мъртвите и лицата на живите
да крачат заедно в Даунтаун.
Видях лицата на света,
видях и вашите. . .
And death shall have no Dominion.
“И смъртта няма да има
свое собствено Царство.”

                                                          11 септември 2001




ПЕТ ГОДИНИ СЛЕД ЕДИНАДЕСЕТИ СЕПТЕМВРИ
                                      на Рейна

То е като в ония сънища:
ти си на плажа
през август, в гимназията,
сред зелени въздушни вълни и смях
на гларуси и момичета.
А снегът започва да вали:
падат бавни писма и ризи
от небесната експлозия.
Усмихнатите лица
на деца и учители
се размекват в чудовища.
После черни хвърчила и гарвани
минават ниско
над оловен океан.
И ти разбираш,
че сънят ти се е сбъднал:
порастнала си.
Заминала си за чужбина.
И вече не можеш да се събуиш
в онази топла твоя страна.
                            
                             Вашингтон, 2006



НОСТАЛГИЯ

След дъжда
пирамида от светлина
падна в моята тъмна стая.
Погледнах през прозореца
и видях дъга на Изток.

Тази пирамида от светлина
е където искам да живея.
Този мост в небето
води към моя роден дом -
в една далечна страна. 

              
.