сряда, 28 декември 2011 г.

ЗА МУТРЕНСКАТА КУЛТУРА И ЗАЛЕЗА НА ЗАПАДА


         Казва се, че 19-ти век е свършил и 20-ти е започнал с обявяването на Първта световна война. Непосредствено преди това, през 1912, избухва Балканската война. Ще свърши ли светът през 2012 година? Не мисля. Но мисля, че ще свърши един цикъл – това, което сме наричали Модерен свят.

         Публкикувам тук един стар мой текст с доста поправки. На тези, които ще имат желание и търпение да го прочетат, предварително се извинявам, че не е много празничен.



             




ЗА МУТРЕНСКАТА КУЛТУРА И ЗАЛЕЗА НА ЗАПАДА

1.  От елитарно към популярно

         Лошо нещо ли е снобизмът? Можем ли чрез имитация да придобием вкус и култура?
         Защо да не можем! В наше време човек може да смени дори пола си, ако поиска. Защо да не може една мутра в анцуг да стане интелектуалец? Теоретиците на „пролеткулта“ и соц-реализма предлагаха висшите класи и интелектуалците да се учат на естетика от работниците и селяните. Но не се ли е случвало в новата западна история точно обратното? По-нисшите класи непрестанно имитират и асимилират културата на по-висшите.
          Самият соц-реализъм, “пролетарското” изкуство е една лоша имитация на западния “буржоазен” реализъм от 19-ти век.  От двете страни на паметника на кралица Виктория пред Бъкингамския дворец в Лондон има две фигури, женска със сърп и мъжка с чук, персонификации на Индустрията и Селското стопанство. Те са от началото на миналия век, но поразително приличат на известните „Рабочий и колхозница“ на Вера Мухина изваяни в СССР през 1937 г.  Нищо ново под слънцето на империализма!
         В края на 18-ти и началото на 19-ти век се заражда така наречената „готическа литература“ в Англия и в Съединените Щати. Тя няма нищо общо с готическите катедрали от късното средновековие, разбира се. Освен това, че любимо място на действието в готическата литература са мрачни  средновековни замъци,  украсени с гаргойли и обитавани от духове. Вероятно най-популярният днес пример за готическа литература е романът на Мери Шели „Франкенщайн“. Но във времето, в което е писан, този роман е бил по-скоро елитарна литература, адресирана към малцината четящи. По-популярни сред неграмотнoто тогава мнозинство са били стиховете на романтичните поети, сред които е и мъжът на Мери, Пърси Биш Шели. Днес почти никой не чете тези стихове. Но всеки ученик е гледал някакъв филм за чудовището на Франкенщайн, ако не е чел романа.
         Поезията е била по-популярният жанр в началото на по-миналия век, защото тя може да се рецитира, запомня, учи наизуст, пее. Не е така с романите. Във времето, когато не е имало телевизия, хората все пак е трябвало да могат да четат, за да се запознаят с "Франкенщайн". Повечето хора, дори в най-индустриално развитата Англия, в началото на 19-ти век са били все още неграмотни. Но в средата на по-миналия век, когато грамотността е вече масова, тази литература – „готическите“, криминалните, приключенските романи – става изключително популярна и любима на „масите“. Романите на Дикенс, Дюма или Достоевски,  публикувани глава по глава като притурки на вестници са били телевизионните сериали на онази епоха. От елитарен романът става популярен жанр.
         Подобно “обнародване” се случва и с ранния модернизъм през втората половина на 20-ти век. Първата вълна от модернисти в началото на века – Т.С. Елиът, Джеймз Джойс, Стравински, Шьонберг, та дори и комуниста Пикасо, правят елитарно изкуство, което при цялата си революционност е разбираемо само за високо образовани хора, т.е. главно хора от висшите класи. Втората вълна на модернизма от 50-те и 60-те години включва битническата младежка култура, поп-арта, хипи-културата, рокендрола. Модерното става общодостъпно, народно, “поп”. „Високата“ модерна култура от началото на века става популярна култура.
         Стилът на живот на великия Гетсби от 20-те, от “джазовата” епоха, става стил на живот на масите от младежи, не само на богатите през 60-те. Абстрактното изкуство, което първоначално е една провокация към еснафския вкус, започва да се харесва от всички. Всеки гимназист вече пише стихтворения в свободен стих. Конструктивизмът на Габо и Певснер през 60-те се материализира в  масови “модерни предградия” от еднакви панелни блокове. “Андалуското куче” на Бунюел и Дали, интелектуалците авангардисти,  е прадядото на днешните клипове на рап-песни от гетото.
         Можем да твърдим, че обща и генерална тенденция за западната култура, особено от Просвещението насам, е постоянната й либерализация и демократизация. Културата на по-висшите класи се имитира и приема от по-нисшите.
         През Средните векове дори Библията е била достъпна само за един малоброен елит от свещеници и шепа благородници – огромната част от хората (включително и някои крале – като Уилям Завоевоталя) са били неграмотни. След изобретението на Гутенберг печатаната Библия става достъпна за всички класи в обществото. Последва я и класическата гръко-римска култура, която от елитарна обсесия през Ренесанса става масово достъпна мода през 18 и 19 век.  Дори в кръчмите в Америка се пеят песни за "Анакреон в небето".  (Мелодията на една такава песен, с по-късния патриотичен текст на Франсис Скот Кий става химн на Съединените щати.) А накрая, във времето на залеза на Запада (по Шпенглер) – във времето на модернизма и „постмодернизма“ на миналия век – западната култура  започна не само да се демократизира, но и съвсем да се „варваризира“ . . .
         Поне в европейските общества от последните няколко века, по-нисшите класи по правило попиват и адаптират културата и начина на живот на по-висшите класи от предходни епохи. Буржоата иска да живее като благородник. Работникът –  като буржоа. Селянинът иска да живее като гражданин. Градското население вече преобладава в световен мащаб.  Милионерите си купуват замъци. Елитарната модерна култура от началото на миналия век днес е масова индустрия.
         Думата „сноб“, макар и сега да се оспорва популярната теория, че произлиза от латинското „sine nobilitate“, се появява през късния 18-ти и ранния 19-ти век в Англия именно със значението на не-благородник, човек от простолюдието, който имитира културата и начина на живот на благородниците. В снобизма няма нищо лошо! Той всъщност е движеша сила на прогреса.  (Ако се имитира „добрият“ образец, разбира се. )
         Така е и с децата, които попиват културата на родителите си. Като дете аз например никак не харесвах джаз, нито класическа музика. Харесвах естрада и поп-музика. Но започнах да слушам джаз, за да разбера защо баща ми го харесва. В края на краищата започнах и аз да харесвам джаз. После и класическа музика. Детският ми снобизъм всъщност е бил полезен за мен – помогнал ми е да се ограмотя и да добия вкус за музика, която не се слуша масово. Ако не бях я слушал насила, от снобизъм в началото, нямаше да започна наистина да я харесвам.  Нали това е образованието – децата попиват културата на възрастните, по-малко знаещите – на по-знаещите.


2. Мутренската култура

         А какво да кажем за културната ситуация в България днес? Ние сме по начало едно общество, едновременно твърде демократично и егалитаристично, но от друга страна традиционно и патриархално. Хем сме пост-модерно, хем пред-модерно общество.
         Не сме имали собствена, българска аристокрация от средните векове насам. Но сме запазили някои стари, консервативно-патриархални традиции. Достатъчно е да помислим за особената важност и специфично значение на ключови думи като „бате“ ( Бойко, например)  или „тато“ (така наричаха някога Живков), като думите “шурей” и “баджанак” в нашата патриархална култура. От друга страна израз на българския егалитаризъм и демократизъм е еднокамарността на нашето Народно събрание. Повечето парламенти в Европа имат и висша камара – Сенат. В Англия – Камара на лордовете.  Ние имаме едно Народно събрание.
         Тази странна смесица от патриархализъм и егалитарност се проявява и в днешната ни мутренска култура. Чалгата е безвкусна смесица от традиционен фолклор (балканско-ориенталски) с модерен промискуитет и циничен меркантилизъм.
         По време на комунизма нашата „елитна“ класа беше партийно-милиционерска. Тогава беше на мода да се изтъква, че произлизаш от бедно селско семейство и в идеалния случай баща ти е бил полуграмотен партизанин.
         Децата на полуграмотните партизани се превърнаха в нова, народна аристокрация. Те станаха шикозен елит и обект на светските клюки през 70-те и 80-те години на миналия век. Англичаните имаха лейди Даяна, а ние – Людмила Живкова. Децата на бедните партизани вече караха Мазди, Бе-Ем-Ве-та и Мерцедеси – всеки според ранга си. Докато целокупният български народ се возеше в автобус, а малко по-заможните карахме Трабанти и Лади. Децата от новия елит обърнаха поглед на Запад и загърбиха Съветския съюз. Много от тях получиха и западно образование.
         Тази нова висша класа, червената буржоазия, набъбна сериозно, когато в края на 80-те и началото на 90-те офицерите от ДС, от тайната политическа милиция обслужваща партийния елит, започнаха да изпъплят на светло. Не само малцината деца на високопоставени партийни другари, но и обслужвалите ги до скоро ченгета, слуги и охранители започнаха да изваждат на показ парите си. Започнаха да си купуват западни коли, да си строят вили подобни на вилите на членовете на Политбюро, че и по-хубави. Още тогава, в края на 80-те в София се умножиха многократно Фордовете и други западни коли  с „милиционерски“ номера с 4 еднакви цифри, които си остават и до днес някакъв знак за кастова принадлежност на мутрите. Новите милиционери-богаташи започнаха да ходят не в Русия, а в Америка. Те уж презираха Америка, но тайно винаги бяха мечтали да живеят именно там. След 10 ноември 1989 стана възможно за всеки да пътува на запад. А перачите на пари бяха почнали да изнасят куфарчетата си още преди това. Повечето от тях, след като си изпраха каквото им бе дадено от ДС и Партията, се върнаха да управляват (вече с парите си) България. Именно тези бивши ченгета, охранители, обслужващия персонал на мнякогашната номенклатура, въведоха чалгаджийската култура.
          Казано с едно изречение, днешната чалгаджийско-мутренска култура е обнародваният вариант на „високата“ партийно-милиционерска култура от последните десетилетия на комунизма и началото на 90-те.
         Още през 70-те години се бяха появили по-заможни работници, които караха частни черни Волги със сини перденца. имитирайки комунистическата аристокрация возена в черни Мерцедеси и Чайки със сини перденца. После, в самото начало на деветдесетте, плъпнаха първите борци и мутри. Те вече не търсеха модели за подражание на Изток , а на Запад. Но моделите им бяха гангстерски. Започнаха да се обличат като нарко-дилъри от афро-американските гета – с анцузи, слънчеви очила и тежки златни ланци. По сръбски модел (и Югославия беше за нас Запад по комунистическо време) въведоха чалгата. Тяхната музика беше миш-маш от ориенталски фолклор и западен поп. Или тюрлю гювеч.
         Мутрите се правеха на американци, но колаборираха с руската мафия. Те бяха генетически и буквално свързани с българската комунистическа милиция. Културата на „висшата“ комунистическа класа и на нейния обслужващ персонал от осемдесетте се издигна като цунами след катаклизмите от края на Комунизма, за да създаде днешната мутренско-чалгаджийска, псевдо-народна масова култура.
          Но все пак има светлина в края на тунела. Много от децата на мутрите ходят да учат в елитни западни университети. Някои от тях попиват висока култура. И нищо чудно да се върнат като любители на  Стравински и  читатели на Джойс и Кафка. . .
         А в това време „варваризацията“ на западната култура продължава с пълна сила. Чрез рапа гангстерската мода от гетото се възприе и от децата на богатите. В “Механата” в Ню Йорк американски младежи се кефят на нашенска чалга, гарнирана с ракия и кебапчета. Ограмотяването и цивилизоването на нашите мутри върви паралелно с оварваряването на Запада.
         Вече май се стигна до среща и братска прегръдка между Изтока и Запада по средата. Настъпи тази конвергенция между двата лагера, между милиционерския съветски комунизъм и американския капитализъм, за която мечтаехме през 70-те.  
         Но за съжаление, когато се осъществят, мечтите не изглеждат така бляскави и вдъхновяващи. . .


3. В очакване на варварите

         Не се ли явява днес един обратен снобизъм? Децата на богатите слушат рап –  музиката на бедните  от гетото, и се обличат като гангстерите от гетото. У нас младежи с черни мецедеси носят флканелки с лика на Че Гевара. Все повече хора в Америка завършват гимназия буквално неграмотни. Все по-малко хора четат. Вместо някаква революционна модерна музика, университетски студенти слушат чалга – в “Механата” в Ню Йорк или в Студентския град в София. Потенциални интелектуалци се чалгизират умишлено – пишат за вкуса на мутрите, мечтаят сами да бъдат мутри. И, уви,  правят го не по идеологически причини както по време на соц-реализма, и не защото е такава модата, както по време на поп-арта от 60-те.  Днес не малко интелектуалци, или потенциални такива, се чалгизират само за пари.  Поп-културата, “народната” култура носи големите пари днес.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
         Стихотворението «В очакване на варварите» на Константинос Кавафис описва края на Римската империя. Всички във Вечния град –  императорът, градските чиновници, народа  – очакват идването на варварите. Но варварите накрая не идват.  Стихотворението завършва така:
                  Защо внезапно улици, площади опустяха 

                  и всички се прибират умислени дълбоко?
                  Защото падна здрач, а варварите не дойдоха. 

                  Завърнаха се пратениците от границата 

                  и казаха, че варвари не съществуват вече. 

                  Сега какво ще стане с нас без варвари? 

                  Та тези хора бяха някакво решение.”
         Горе-долу по времето, когато Кавафис пише “В очакване на варварите”, Освалд Шпенглер публикува “Залезът на Запада”. Годината е 1917 – краят на Световната война, жълтата треска, Болшевишката революция – първите шокиращи симптоми на варваризацията. Западът започва бавно и красиво да залязва. Често в кървави цветове.
         При залез на една култура се явява обратният снобизъм. Когато империята им загива, римляните вече не само очакват с надежда варварите, но и започват да ги имитират. Чалгизират се с други думи. Изкуството им става все по-примитивно. Образованието запада. Висшите класи започват да приемат култура на плебса и варварите. Класическата култура загива. Следва това, което наричаме Средновековие. . . Новото културно средновековие обещава да бъде хай-тек  – ако това е утеха. . .
         След Втората световна война първо Америка замести Европа като   световен културно-икономически център. Сега май вече е ударил часът на Китай, Индия, Арабския свят. Там няма обратен снобизъм. Техните цивилизации не залязват.
        
        

2 коментара:

  1. Analizata e interesna. Zakljuchenieto za konvergenzijata na zaljazalijat soz.-ralizam i zaljazwashtijat kapitalizam sugerira edno prekomerno (spored men) istorichesko znachenie na zaljazalijat sawetski soz.-realizam... Nevolno se seshtam za prrozite na komunizma, kojto vizhdaha kapitalizma kato prognil oshte predi da prozafti... Neka ne se opitwame da poglezhdame v badeshteto... Shto se otnasja do izprostjavaneto na massovata kultura, tova e fakt, kojto i men me smushtava...

    ОтговорИзтриване
  2. Когато някой на около 50 търси отговори на въпроси, е много повече от вълнуващо... и в крайна сметка резултатно, защото въпросите винаги са много по-важни от отговорите.

    ОтговорИзтриване