понеделник, 5 декември 2011 г.

„Дилъри на време” и романът „2084”

Наскоро гледах филма In Time (преведен на български като „Дилъри на време”). Идеята на тази дистопия е супер интересна и като изображение филмът стои добре – модата и архитектурата на Лос Анджелис от 60-те са прехвърлени в бъдещето. Но този развлекателен "акшън" беше поучителен за мен и по една съвсем лична причина. Видях моята идея за свят на бъдещето, в който богатите са станали безсмъртни, а бедните живеят като в каменната епоха (или като през 20ти век)  – земята е разделена на световен Град, където богатите са мъртви духовно, но телата им са безсмъртни, и световно Село, където бедните живеят в мизерия, болести и постоянни войни. Това е идеята на романа ми „2084”, писан в Америка в началото на нашия век и издаден на български от „Жанет-45” през декември 2009. Далеч съм от мисълта, че някой ми е откраднал идеята! Макар че бях предлагал романа на  няколко американски агенти. Тази идея може да хрумне на всеки и до някъде вече е реалност – богатите могат да подменят органи и части на тялото си и да живеят много по-дълго и по-безболезнено от бедните и в днешния свят. Но и духовната пустота в света на богатите е като че ли по-голяма. . .  Все пак ми беше интересно да видя как моята идея, развита по един по-скоро философски и не особено развлекателен начин в романа ми, е разработена като „акшън”, като свръх-динамичен комерсиален филм. Разбира се в „In Time” има толкова много „акшън”, че не остава никакъв „тайм” да  се развие психологически идеята за бедните, които трябва да купуват всяка минута от времето си, за да оцелеят, идеята за това колко струва живота ни, дали повече време дава и по-качествен живот? Има ли изобщо време да се живее? И има ли изобщо такова нещо като време? И какво е живот?

По този повод реших да публикувам тук седем страници от моя роман. Първата глава от част втора е по-скоро едно поетично есе, във втората глава Слав от Селото на смъртните пристига в Града на безсмъртните, а в третата глава е дадена топографията на този свят.





Втора част
Градът

            1.
            Какво значи самота? Да живееш в свят, към който нямаш отношение? Да нямаш корени в миналото, никакви връзки, никакви приятели? . . .Да се рееш като прашинка във вятъра. . .
            Какво значи свобода? Да живееш в свят, който не може да те засегне? Да  нямаш оковите на миналото, никакви  зависимости, никакви подтисници? . . . Да се рееш като прашинка във вятъра . . .
            Какво е свободата, ако не e желана самота?
            И какво е самотата, ако не е нежелана свобода?. . .
            Винаги има някаква радост в самотата, радостта на свободата. И винаги има някаква носталгична буца на гърлото ти, когато се рееш свободно, оставил зад себе си всички подтискащи мисли, връзки и корени.
            Беше 7 октомври и Слав си помисли: 7 е винаги 7 – с плюс или с минус.

            Какво значи робство? Да не можеш да бъдеш себе си. Да оставаш прикован към вчера, прикован от чужда сила, която те завладява и притежава.
            Какво значи любов? Желанието да се отдадеш изцяло на някого или нещо. Да бъдеш верен на вчера, на някаква външна сила,  или човек, който те завлдява и ти дава смисъл. . .
            Какво е любовта, ако не саможертва, която ти носи щастие?
            И какво е робството, ако не принудителна саможертва?

            Беше 7 октомври и Слав си помисли: октомври е винаги октомври – с целувка или без.
            . . . . . . . . . . .
            Беше красиво и тъжно. Въздушният кораб плуваше през синьото небе.
            Влюбеният човек е като жертвена свещ. Той изгаря във вятъра. Изгаря за друг човек, за народ, за идея, или за Висшето Същвство.
            Ние често се чувстваме сами или подтиснати от света. Но когато вътрешната светлина се запали в нас, сме едновременно свободни и влюбени. Свободни и влюбени в същият свят, който ни е подтискал или изолирал.

            ''Светът е това, което мислим.''- казва Буда.

            Нашето минало, нашите спомени, корени, лицата които срещаме, лицата в нашите сънища и мечти: това са оковите ни.
            Но те, или едно от тях, могат да бъдат и изворът на Любов.

            Бъдещето е абсолютно празно пространство. Красиво и тъжно. Празно синьо небе. Можем да го изпълним с желания или прокоби. Но това означава да го изпълваме с миналото си. Бъдещето само по себе си е безкрайна свобода.
            И абсолютна самота.

            ''С нашите мисли ние прави света.''- казва Буда.

            2.
            Адвокатът Томас Елиът посрещна Слав на летището. Kосата му беше изкуствено бяла. Очите му имаха повяхнал белезникаво-синкав цвят. Слав си помисли, че адвоката му прилича на човек, който не е напускал полу-тъмната си спалня от години и сега, атакуван от слънчева светлина изпитваше смущение и болка. Кожата му беше почти неприлично светла и нежна – като кожата на човек, който отива на плажа за пръв път през живота си. В сравнение с него, Слав имаше тен на стар отруден рибар.
            - Добър ден! Вие сте Слав Карловски, предполагам? -  каза безсмъртният адвокат с приглушен глас, с неподвижно лице и притворени сълзящи очи.
            - Да. А вие сте господин Елиът! Виждал съм ви с брат ми в албума му. Много ми е приятно, сър!
            - Вървете след мен. Колата е там. - каза уморено адвокатът, обърна гръб на Слав и го поведе. В огромната кола с дъх на свеж морски бриз настъпи дълго мълчание. Полетяха над зелените паркове на слънчевия град с виртуални каменни дворци разпръснати на голямо разстояние един от друг. Това изобщо не приличаше на град, а на някакъв стадион за титани. Слав напразно чакаше да стигнат до някакъв по-урбанистичен пейзаж, но стадионът продължаваше. Идвайки от пренаселения смъртен свят, той беше изумен от тази празнота. В колата нямаше никакъв звук. След около 10 минути Слав отново чу приглушения глас на адвоката:
       -- Как пътувахте?
            Смъртният гост започна да отговаря подробно, за да запълни мълчанието. Адвокатът не каза нищо повече, докато влезоха в къщата: разкошна бяла дървена вила с ливада отпред.  Вътре Слав усети същият дъх на хладен морски бриз. Но освен този аромат, тук също имаше и мек шепот на далечни морски вълни. Всяка стая беше огромна като банкетна зала. Мека светлина струеше от високия таван. По-късно Слав щеше да разбере, че в тази безкрайна къща всяка стена, всеки мебел, всяка древна китайска ваза с цветя, всяка  камина от бял мрамор , както и дървената бяла фасада на къщата беше виртуална реалност.
            Жената на адвоката беше дори по-бледа и уморена от него. Тя беше слаба, белокоса – според модата, с неподвижно лице. Кожата и беше прозрачна като кожата на бяла скарида с леко розов оттенък. Съпругът и съпругата, които сигурно бяха столетници, не  изглеждаха на повече от 30 години.  Но бяха извънредно тъжни и крехки. Те никога не се усмихваха и  оставяха впечатлението, че всяка стъпка, която правят и всяка дума, която произнасят е голямо мъчение за крехките им организми.
            По-късно Слав щеше да установи, че всички безсмъртни, макар и  младолики,  имат вид на хора, които са много уморени или депресирани, хора които не могат да изпитват истинска радост или каквато и да е смъртна емоция. Емоциите като че ли ги плашеха. Смятаха ги за нещо грубо и варварско.
            По време на вечерята двойката не произнесе почти нито една дума. Попитаха Слав един-два формални въпроса за времето в Монтана, за здравето на брат му, но изглеждаше, че не се интересуват много от отговора. В един момент Слав, който се чувстваше много неловко в тишината, започна да говори доста бързо и вероятно по-високо, като че ли имаше стъклена стена за преодоляване между него и домакините му. Г-жа Елиът се намръщи леко, сякаш от болка, а г-н Елиът, в момента когато Слав си поемаше дъх между две изречения, каза:
            -- Извинете, бихте ли говорили малко по-тихо. Жена ми получава главоболие, когато се говори високо по-време на вечеря.
            От там нататък се чуваше само тракането на вилиците. След вечеря изгледаха няколко виртуални реклами  в пълно мълчание и изпиха по половин чаша воднисто бяло вино. По-късно Слав щеше да разбере, че виното, което пият безсмъртните е безалкохолно, макар че приличаше по вкус на истинско. Елиътови нямаха деца. Имаха мързеливо виртуално куче, което лежеше през цялото време до виртуалната камина, загледано в огъня й. От време на време се прозяваше или въздишаше. Ако беше истинско, можеше да се каже, че е много добро старо куче.
            -- Тази вечер ще спите в една от нашите спални за гости. Но утре трябва да се преместите във ваш собствен апартамент. - каза г-н Елиът. - Ще ви заведа с кола до квартала на новодошлите сутринта преди да отида на работа.
            -- Разбира се, г-н Елиът, утре ще се преместя. Благодаря Ви!
            Г-н Елиът, все още втренчен в рекламите, каза:
            -- Извинете, но за нас е време вече да си лягаме.
            Слав почувства облекчение. Беше щастлив да остане сам в просторната спалня, до която беше заведен от един мълчалив робот. Тази безсмъртна двойка го караше да се чувства неловко и глупаво и да усеща някакъв срам от своята смъртност.
            Влезе в банята -- придатък към спалнята. Когато се погледна в огледалото, той видя на челото си червена мъждукаша точка. Това беше електронния знак, че е смътрен, който му бяха  поставили на летището.

            3.
            Никой в простосмъртния свят не знаеше къде точно е Градът на безсмъртните на картата. Тази секретност, както и точките на челата на щастливите допуснати, се налагаше от съображения за сигурност.  Терористите и бунтовниците вече не можеха да се прицелват в мишената на своя гняв, както бяха правели в миналото.
            Градът всъщност беше един архипелаг от много градове на безсмъртни под невидими предпазни похлупаци. Дори ако един смъртен човек върви, кара или лети някъде по света и достигне охранителния щит на Града,  той нямаше да го види, нито щеше да разбере по някакъв начин, че е там. Отклонен чрез електромагнитно поле,  смъртният би заобиколил Града, без да осъзнае, че не се движи право напред, а по крива. Така че Градът беше буквално една Утопия ( ''никакво място, не-място''). Нямаше го никъде в топографията на смъртните.  За смъртните Градът беше един недостъпен и митичен Рай.
            Старите световни градове, като Ню Йорк, Париж и Лондон отдавна бяха напуснати от безсмъртните. Сега тези древни мегаполиси бяха станали част от дивото Световно село. Богатите, освен в редки случаи, вече нямаха пряка нужда от бедните, както са имали в годините на робство, на расова или класова сегрегация, когато богати и бедни са живеели в един и същ град. Сега машините бяха обслужвашия персонал на богатите безсмъртни. Бедните бяха не само смъртни, но и на доизживяване. Имаше програми за стерилизация на най-бедните от бедните, за да не се множат.
            В руините на стария свят плъховете и бездомниците споделяха  древните дворци и залите на художествените галерии с отдавна изгорени за отопление картини, врати и паркети. Впрочем Ню Йорк, както и много други крайбрежни градове, поради глобалното затопляне беше наполовина потънал в океана. Обитателите на тези странни вертикални канари, осеяни с лабиринти и пещери, пътуваха с лодка от сграда до сграда. Това бяха каньоните на Манхатън. В тях живееха банди, превърнали се в племена. Всеки небостъргач си имаше собствено племе.
            Тези племена не можеха дори да говорят човешкия език. И не можеха да си разбират диалектите помежду си. Бяха като народа на Вавилон сред руините на своята арогантна и невъзможна кула.
            Но безсмъртните граждали отдавна бяха напуснали този изгубен свят.


http://books.janet45.com/books/497

1 коментар:

  1. " В руините на стария свят плъховете и бездомниците споделяха древните дворци и залите на художествените галерии с отдавна изгорени за отопление картини, врати и паркети. Впрочем Ню Йорк, както и много други крайбрежни градове, поради глобалното затопляне беше наполовина потънал в океана." - това звучи адски реалистично и втрисащо от реалности....бъдеще. Дано да сме си починали по живо по здраво до тогава...Романът явно е доста интересен, поздавления!

    ОтговорИзтриване