сряда, 23 ноември 2011 г.

ЗА РОБСКОТО САМОЧУВСТВИЕ И МЕЧТИТЕ

          Вчера в „Новинар” авторката Зорница Илиева изрази недоволство, че у нас е издаден „Пътеводител за османска България”. По нейните думи, в пътеводителя са  изброени и  онагледени с фотографии обекти, които [. . .] са пряко свързани с периода на турското робство - джамии, мостове, чешми и сгради. “ Илиева продължава текста си с ироничен тон: “Впрочем вече можем ли да казваме „турско робство”? Или да използваме неутралното „страната ни като част от Османската империя”? Че има строени джамии, мостове, сгради от турци по време на 500–годишното им „присъствие” по нашите земи не е нито новина, нито тайна[. . . .] Въпросът е кой и защо реши, че тези обекти, някои от които отдавна са обявени за паметници на културата, трябва да имат отделен пътеводител[. . .]?”
          А защо да нямат? Могат ли паметниците на културата от римско време да имат отделен пътеводител? И ако за римските може да има книга, защо да не може да има такава и за паметниците от турско време? Националната гордост дава ли ни основание за неграмотност? Трябва ли да си затваряме очите и ушите за голяма част от нашата история?
          В продължение на пет века българите са били част от населението на Османската империя. Както чехите и словаците са били част от населението на австрийската, а грузинците и арменците -  на руската империя. Тези народи говорят ли за австрийско или за руско робство? Провъзгласяват ли се сами за роби, впрягани в хомот и бити с камшик?
          Да, имало е османска България И вместо да се вайкаме за миналото, по-добре е да си познаваме историята, да познаваме дори и тези пет века, които не ни уйдисват. Какво знаем за Османската история, която е била и наша история, между 1396 и 1878 година? Освен, че това е било петвековен период на черно робство. Не сме ли всъщност умишлено създали черна дупка в националната ни памет?
           Българите не са били роби в Османската империя.
           Интересно е как някои метафори така ни се набиват непрекъснато в главата, че почваме да ги приемаме за реалност.  Историческите “извори” само в поезията могат реално да бъдат бълбукащо поточе в гората. И подножието” на планината не е реално под нозете й. Нито българите реално са били роби по време на “турското робство”.
          Като твърдим че сме били роби, ние сами си създаваме робско самочувствие. И това е много вредно за нацията ни. Ако живеем с мисълта, че сме потомци на роби, миналото ни се превръща в тежки окови, които ни дърпат назад. И не можем да се развиваме свободно.
Балкански архетипи
          Това негативистично мислене и постоянно оправдаване с турското робство не е само българска черта. Има една страхотна сръбска народна песен за княз Лазар, предводителят на християнските войски в битката на Косово поле през 1389 г. Според тази песен преди битката князът видял от небето да слиза голям орел с бяла гълъбица в човката. Когато орелът кацнал обаче, се оказало, че е Архангел. А бялата гълъбица в човката му се оказала писмо до княза от Богородица. В писмото-гълъбица Божията Майка питала княз Лазар какво би избрал: земното царство, или Царството Божие. Князът веднага избрал Царството Божие. Богородица тогава му казала: „ Добре, Лазаре, имаш го! Днес ти ще умреш в битката като герой и мъченик и така ще добиеш Царството Божие.”

          Този негативен национален мит, митичното и героично поражение, е май нещо типично балканско. За нас българите Турското робство, „Тежкото положение на поробения народ”, Баташкото клане, Обесването ( не толкова живота и делото, колкото обесването) на Васил Левски – това са централни мотиви в историята ни, централни архетипи в народопсихологията ни.

          Разгрома на християнските армии предвождани от княз Лазар на Косово поле е балканския Армагедон - финалната битка между Доброто и Злото. Но на балканския Армагедон Злото побеждава, а Доброто загива мъченически.  И  само така Доброто може да добие Царството Божие. Освен това балканският Армагедон е в миналото. Така че всичко е предрешено.

          От Освобождението насам ние оправдаваме всичките си проблеми  с Турското робство. Националните ни мечти са главно ретроспективни  -  мечти за отминалите времена на цар Симеон и хан Крум. При македонците пък националното минало не само, че се е превърнало в абсолютна цел на нацията, но то е и някаква измислица. . .

          Чувайки за турското робство, един мой приятел афро-американец възкликна съчувствено: „О, така ли? Не знаех, че и вие сте били роби, братко!” Стана ми неудобно да му обяснявам, че нашето „робство” е само метафора, за разлика от робството на неговите прадеди. Не исках да пресичам порива му за братство.
          Негативистичната и ретроспективна нагласа на българина – всичко е лошо, никога не е било толкова лошо, битката между Доброто и Злото се е състояла отдавна и Злото е победило -  това мислене е коренно противоположно на американското мислене.

          Американската мечта е в бъдещето, не в миналото. Американецът е оптимист. Националните му митове и архетипи са проспективни, не ретроспективни. Джордж Вашингтон нито е добил с мъченичество, нито е избрал Царството Божие. Той е горд земен победител. Горд земен зидар, положил основите на една нова нация. Макар че Патрик Хенри век преди нашите революционери възкликва: „ Дайте ми свобода или ми дайте смърт!”, за американските революционери не се пеят тъжни песни, като „Болен ми лежи Миле Попйорданов”. В химна на Съединените щати, Америка е наречена „ земя на свободните и дом на смелите”. . . В нашия довоенен химн Марица шумеше окървавена и вдовица плачеше люто ранена. А в следвоенния ни химн „Мила Родино”, до преди 20 години имаше куплет, който споменаваше една чужда столица -  Москва, но не и София.

          За да постигнем нещо, трябва преди всичко да вярваме, че сме способни да го постигнем. Това не може да стане, ако винаги се виждаме като потомци на роби или като безгласни пионки в ръцете на великите сили. Без самочувствие няма много да постигнем. А дори и да постигнем мечтитe си сигурно няма да разберем, че сме ги постигнали. Пак ще си кажем „Е, да де, ама. . .” и ще започнем да се оплакваме от съдбата си. 


7 коментара:

  1. Чудесно написано, макар и кратко. Би могло да послужи сато основа/начало на едно по-обширно изследване на негативизма в българската (балканската) народопсихология.
    Поздравления!

    ОтговорИзтриване
  2. Не случайно Америка е станала символ на свободата, защото там мислят като можещи.Разбира се не всички ,но все пак достатъчно хора които да движат това общество към прогрес.Не случайно индивидуализма и инициативата са толкова ценени.Защото от тях започва прогреса на личноста.А от там прогреса на нацията водена от личности.
    Историята във варианта, в който са ни я преподавали умишлено е написана така.За да се създаде манталитен на вечно губещите и онеправданите.Без капка съмнение да ни убеди, че с нашия живот винаги някои друг ЩЕ се е разпорежда "ТАКА Е БИЛО И ЩЕ БЪДЕ".

    ОтговорИзтриване
  3. имаше една сентенция, че "каквото мислиш - това ще ти бъде" и затова наистина промяната трябва да започне първо от мислите, за да се прояви и в делата.

    ОтговорИзтриване
  4. Аплодирам написаното от автора, не защото съм с турски произход, а защото е смело написано. Написано е и смело и откровено. Трябват ни повече хора с мислене, преодоляло втълпеното години наред. Можем да вземем пример поне от Унгарците.
    АКО МИСЛЕНЕТО НИ Е ПОДЧИНЕНО НА МИСЛЕНЕ НА НЕЩАСТНИЦИ, НАИСТИНА ЩЕ СЕ ПРЕВЪРНЕМ В ТАКИВА!
    Себе възприемане с гордост а не с внушението за нещастна съдба- ето това следва да е новата религия на съвременния бг гражданин.
    Ж.Желев бе един от първите, направил крачката в това отношение - зададе въпроса, защо продължаваме да търсим персоналния предател на Левси?

    ОтговорИзтриване
  5. Подкрепям автора, но само в първите два параграфа и тезата му за негативизма на българина... а за останалото има съхранен снимков материал, който не е от "тъмното" Средновековие и не е худ. измислица: http://www.promacedonia.org/bmark/lm_tr/index.html Сравнението с Унгария е нелепо.
    Има хора, които обясняват по същия начин колко светло е било и при комунизма. Да не изпадаме в крайности.

    ОтговорИзтриване
  6. Днес пих кафе с Евелина Келбечева, тя е професор по българска история в Американския университет. Каза ми че нито в Гърция нито в Сърбия османската доминация се нарича робство. Само ние сме взели вазовата метафора, приели сме я за буквална истина и до такава степен сме се вживяли в нея, в хомота на врата и синилата от бича, че нашите националисти изпитват гневно възмущение, когато някой се осмели да им каже, че дедите им не са били точно роби. При сърбите има трагична мартирология - разгрома и мъченичеството на принц Лазар в Косовската битка е централен мотив в нея. Но сърбите не наричат себе си роби.

    ОтговорИзтриване