петък, 30 декември 2011 г.

МЕЛАНХОЛИЯТА И КРАЯТ НА СВЕТА




         Филмът на Ларс Фон Триер "Меланхолия", с музика от "Тристан и Изолда" на Вагнер, не е толкова визия за края на света през 2012 , колкото  психологически портрет на една жена. Светът свършва всеки ден и всеки час за някого.  Всички сме застрашени видове. Но духовната смърт е по-страшна от физическата. 


          Публикувам тук  няколко стихотворения от моята стихосбирка "Черна книга на застрашените видове". Връзката може би само аз си я намирам. Това, че всички сме застрашение видове. Но има все пак една магическа пещера накрая. Или просто филмът много ми хареса. И този пролог - с музиката на Вагнер - си е чиста поезия. Както и магическата пещера.





ГЛАРУС

Привечер на плажа –
старци в бяло с дълги сенки –
гларусите крачат
и си приказват.

Ние не знаем езика им.
Но слушаме.

Морето идва като в сън
и съобщава нещо драматично.

Ние не знаем езиците
на вятъра, на залеза и на звездите.
Но слушаме.

Като деца
играехме на развален телефон.
Някой ти прошепва думи,
ти се мъчиш да ги разгадаеш
и ги прошепваш на някой друг.

Ние не знаем първата дума.
Но слушаме.

Така създаваме
успоредни светове.



ГРАДСКИ ГЪЛЪБ

Гълъби – въздушни плъхове –
с парцаливи пера и червени очи
кълват хляб, кости, мухлясали праскови
разпиляни по терасата.
Отвратен съм от тези символи
на мира. И от хората.

Черна врана
пада от небето.
Гълъбите се разбягват.
Враната докопва бебе-гълъб,
изкълвава му корема
и захвърля кървава пихтия.

По ръба на терасата
гълъбите чакат с гръб,
пристъпват неловко,
правят се, че не виждат.

Когато дойде черната врана,
гълъбите са на път
да станат симпатични.



КУКУВИЦА

Кукувицата е снесла
яйцата на времето
в твойто гнездо.
Вятърът бушува в океана
на високите борове.
Пътеката нагоре към залеза
минава през нощта.
Мъхнато Мече ухо
помахва за поздрав . . .

Единствен огнен лъч е паднал
върху камъка в потока,
където детето
ще стъпи,
за да се събуди.



БЕЗСМЪРТИЕ

В безлунната нощ
над ливадите
вятърът разнася
найлонови торбички.
Те се явяват като духове.
Но са бездушни – органични тела.
Не изгниват никога.

Дали това не е пророчески сън
за безсмъртието на човечеството?




сряда, 28 декември 2011 г.

ЗА МУТРЕНСКАТА КУЛТУРА И ЗАЛЕЗА НА ЗАПАДА


         Казва се, че 19-ти век е свършил и 20-ти е започнал с обявяването на Първта световна война. Непосредствено преди това, през 1912, избухва Балканската война. Ще свърши ли светът през 2012 година? Не мисля. Но мисля, че ще свърши един цикъл – това, което сме наричали Модерен свят.

         Публкикувам тук един стар мой текст с доста поправки. На тези, които ще имат желание и търпение да го прочетат, предварително се извинявам, че не е много празничен.



             




ЗА МУТРЕНСКАТА КУЛТУРА И ЗАЛЕЗА НА ЗАПАДА

1.  От елитарно към популярно

         Лошо нещо ли е снобизмът? Можем ли чрез имитация да придобием вкус и култура?
         Защо да не можем! В наше време човек може да смени дори пола си, ако поиска. Защо да не може една мутра в анцуг да стане интелектуалец? Теоретиците на „пролеткулта“ и соц-реализма предлагаха висшите класи и интелектуалците да се учат на естетика от работниците и селяните. Но не се ли е случвало в новата западна история точно обратното? По-нисшите класи непрестанно имитират и асимилират културата на по-висшите.
          Самият соц-реализъм, “пролетарското” изкуство е една лоша имитация на западния “буржоазен” реализъм от 19-ти век.  От двете страни на паметника на кралица Виктория пред Бъкингамския дворец в Лондон има две фигури, женска със сърп и мъжка с чук, персонификации на Индустрията и Селското стопанство. Те са от началото на миналия век, но поразително приличат на известните „Рабочий и колхозница“ на Вера Мухина изваяни в СССР през 1937 г.  Нищо ново под слънцето на империализма!
         В края на 18-ти и началото на 19-ти век се заражда така наречената „готическа литература“ в Англия и в Съединените Щати. Тя няма нищо общо с готическите катедрали от късното средновековие, разбира се. Освен това, че любимо място на действието в готическата литература са мрачни  средновековни замъци,  украсени с гаргойли и обитавани от духове. Вероятно най-популярният днес пример за готическа литература е романът на Мери Шели „Франкенщайн“. Но във времето, в което е писан, този роман е бил по-скоро елитарна литература, адресирана към малцината четящи. По-популярни сред неграмотнoто тогава мнозинство са били стиховете на романтичните поети, сред които е и мъжът на Мери, Пърси Биш Шели. Днес почти никой не чете тези стихове. Но всеки ученик е гледал някакъв филм за чудовището на Франкенщайн, ако не е чел романа.
         Поезията е била по-популярният жанр в началото на по-миналия век, защото тя може да се рецитира, запомня, учи наизуст, пее. Не е така с романите. Във времето, когато не е имало телевизия, хората все пак е трябвало да могат да четат, за да се запознаят с "Франкенщайн". Повечето хора, дори в най-индустриално развитата Англия, в началото на 19-ти век са били все още неграмотни. Но в средата на по-миналия век, когато грамотността е вече масова, тази литература – „готическите“, криминалните, приключенските романи – става изключително популярна и любима на „масите“. Романите на Дикенс, Дюма или Достоевски,  публикувани глава по глава като притурки на вестници са били телевизионните сериали на онази епоха. От елитарен романът става популярен жанр.
         Подобно “обнародване” се случва и с ранния модернизъм през втората половина на 20-ти век. Първата вълна от модернисти в началото на века – Т.С. Елиът, Джеймз Джойс, Стравински, Шьонберг, та дори и комуниста Пикасо, правят елитарно изкуство, което при цялата си революционност е разбираемо само за високо образовани хора, т.е. главно хора от висшите класи. Втората вълна на модернизма от 50-те и 60-те години включва битническата младежка култура, поп-арта, хипи-културата, рокендрола. Модерното става общодостъпно, народно, “поп”. „Високата“ модерна култура от началото на века става популярна култура.
         Стилът на живот на великия Гетсби от 20-те, от “джазовата” епоха, става стил на живот на масите от младежи, не само на богатите през 60-те. Абстрактното изкуство, което първоначално е една провокация към еснафския вкус, започва да се харесва от всички. Всеки гимназист вече пише стихтворения в свободен стих. Конструктивизмът на Габо и Певснер през 60-те се материализира в  масови “модерни предградия” от еднакви панелни блокове. “Андалуското куче” на Бунюел и Дали, интелектуалците авангардисти,  е прадядото на днешните клипове на рап-песни от гетото.
         Можем да твърдим, че обща и генерална тенденция за западната култура, особено от Просвещението насам, е постоянната й либерализация и демократизация. Културата на по-висшите класи се имитира и приема от по-нисшите.
         През Средните векове дори Библията е била достъпна само за един малоброен елит от свещеници и шепа благородници – огромната част от хората (включително и някои крале – като Уилям Завоевоталя) са били неграмотни. След изобретението на Гутенберг печатаната Библия става достъпна за всички класи в обществото. Последва я и класическата гръко-римска култура, която от елитарна обсесия през Ренесанса става масово достъпна мода през 18 и 19 век.  Дори в кръчмите в Америка се пеят песни за "Анакреон в небето".  (Мелодията на една такава песен, с по-късния патриотичен текст на Франсис Скот Кий става химн на Съединените щати.) А накрая, във времето на залеза на Запада (по Шпенглер) – във времето на модернизма и „постмодернизма“ на миналия век – западната култура  започна не само да се демократизира, но и съвсем да се „варваризира“ . . .
         Поне в европейските общества от последните няколко века, по-нисшите класи по правило попиват и адаптират културата и начина на живот на по-висшите класи от предходни епохи. Буржоата иска да живее като благородник. Работникът –  като буржоа. Селянинът иска да живее като гражданин. Градското население вече преобладава в световен мащаб.  Милионерите си купуват замъци. Елитарната модерна култура от началото на миналия век днес е масова индустрия.
         Думата „сноб“, макар и сега да се оспорва популярната теория, че произлиза от латинското „sine nobilitate“, се появява през късния 18-ти и ранния 19-ти век в Англия именно със значението на не-благородник, човек от простолюдието, който имитира културата и начина на живот на благородниците. В снобизма няма нищо лошо! Той всъщност е движеша сила на прогреса.  (Ако се имитира „добрият“ образец, разбира се. )
         Така е и с децата, които попиват културата на родителите си. Като дете аз например никак не харесвах джаз, нито класическа музика. Харесвах естрада и поп-музика. Но започнах да слушам джаз, за да разбера защо баща ми го харесва. В края на краищата започнах и аз да харесвам джаз. После и класическа музика. Детският ми снобизъм всъщност е бил полезен за мен – помогнал ми е да се ограмотя и да добия вкус за музика, която не се слуша масово. Ако не бях я слушал насила, от снобизъм в началото, нямаше да започна наистина да я харесвам.  Нали това е образованието – децата попиват културата на възрастните, по-малко знаещите – на по-знаещите.


2. Мутренската култура

         А какво да кажем за културната ситуация в България днес? Ние сме по начало едно общество, едновременно твърде демократично и егалитаристично, но от друга страна традиционно и патриархално. Хем сме пост-модерно, хем пред-модерно общество.
         Не сме имали собствена, българска аристокрация от средните векове насам. Но сме запазили някои стари, консервативно-патриархални традиции. Достатъчно е да помислим за особената важност и специфично значение на ключови думи като „бате“ ( Бойко, например)  или „тато“ (така наричаха някога Живков), като думите “шурей” и “баджанак” в нашата патриархална култура. От друга страна израз на българския егалитаризъм и демократизъм е еднокамарността на нашето Народно събрание. Повечето парламенти в Европа имат и висша камара – Сенат. В Англия – Камара на лордовете.  Ние имаме едно Народно събрание.
         Тази странна смесица от патриархализъм и егалитарност се проявява и в днешната ни мутренска култура. Чалгата е безвкусна смесица от традиционен фолклор (балканско-ориенталски) с модерен промискуитет и циничен меркантилизъм.
         По време на комунизма нашата „елитна“ класа беше партийно-милиционерска. Тогава беше на мода да се изтъква, че произлизаш от бедно селско семейство и в идеалния случай баща ти е бил полуграмотен партизанин.
         Децата на полуграмотните партизани се превърнаха в нова, народна аристокрация. Те станаха шикозен елит и обект на светските клюки през 70-те и 80-те години на миналия век. Англичаните имаха лейди Даяна, а ние – Людмила Живкова. Децата на бедните партизани вече караха Мазди, Бе-Ем-Ве-та и Мерцедеси – всеки според ранга си. Докато целокупният български народ се возеше в автобус, а малко по-заможните карахме Трабанти и Лади. Децата от новия елит обърнаха поглед на Запад и загърбиха Съветския съюз. Много от тях получиха и западно образование.
         Тази нова висша класа, червената буржоазия, набъбна сериозно, когато в края на 80-те и началото на 90-те офицерите от ДС, от тайната политическа милиция обслужваща партийния елит, започнаха да изпъплят на светло. Не само малцината деца на високопоставени партийни другари, но и обслужвалите ги до скоро ченгета, слуги и охранители започнаха да изваждат на показ парите си. Започнаха да си купуват западни коли, да си строят вили подобни на вилите на членовете на Политбюро, че и по-хубави. Още тогава, в края на 80-те в София се умножиха многократно Фордовете и други западни коли  с „милиционерски“ номера с 4 еднакви цифри, които си остават и до днес някакъв знак за кастова принадлежност на мутрите. Новите милиционери-богаташи започнаха да ходят не в Русия, а в Америка. Те уж презираха Америка, но тайно винаги бяха мечтали да живеят именно там. След 10 ноември 1989 стана възможно за всеки да пътува на запад. А перачите на пари бяха почнали да изнасят куфарчетата си още преди това. Повечето от тях, след като си изпраха каквото им бе дадено от ДС и Партията, се върнаха да управляват (вече с парите си) България. Именно тези бивши ченгета, охранители, обслужващия персонал на мнякогашната номенклатура, въведоха чалгаджийската култура.
          Казано с едно изречение, днешната чалгаджийско-мутренска култура е обнародваният вариант на „високата“ партийно-милиционерска култура от последните десетилетия на комунизма и началото на 90-те.
         Още през 70-те години се бяха появили по-заможни работници, които караха частни черни Волги със сини перденца. имитирайки комунистическата аристокрация возена в черни Мерцедеси и Чайки със сини перденца. После, в самото начало на деветдесетте, плъпнаха първите борци и мутри. Те вече не търсеха модели за подражание на Изток , а на Запад. Но моделите им бяха гангстерски. Започнаха да се обличат като нарко-дилъри от афро-американските гета – с анцузи, слънчеви очила и тежки златни ланци. По сръбски модел (и Югославия беше за нас Запад по комунистическо време) въведоха чалгата. Тяхната музика беше миш-маш от ориенталски фолклор и западен поп. Или тюрлю гювеч.
         Мутрите се правеха на американци, но колаборираха с руската мафия. Те бяха генетически и буквално свързани с българската комунистическа милиция. Културата на „висшата“ комунистическа класа и на нейния обслужващ персонал от осемдесетте се издигна като цунами след катаклизмите от края на Комунизма, за да създаде днешната мутренско-чалгаджийска, псевдо-народна масова култура.
          Но все пак има светлина в края на тунела. Много от децата на мутрите ходят да учат в елитни западни университети. Някои от тях попиват висока култура. И нищо чудно да се върнат като любители на  Стравински и  читатели на Джойс и Кафка. . .
         А в това време „варваризацията“ на западната култура продължава с пълна сила. Чрез рапа гангстерската мода от гетото се възприе и от децата на богатите. В “Механата” в Ню Йорк американски младежи се кефят на нашенска чалга, гарнирана с ракия и кебапчета. Ограмотяването и цивилизоването на нашите мутри върви паралелно с оварваряването на Запада.
         Вече май се стигна до среща и братска прегръдка между Изтока и Запада по средата. Настъпи тази конвергенция между двата лагера, между милиционерския съветски комунизъм и американския капитализъм, за която мечтаехме през 70-те.  
         Но за съжаление, когато се осъществят, мечтите не изглеждат така бляскави и вдъхновяващи. . .


3. В очакване на варварите

         Не се ли явява днес един обратен снобизъм? Децата на богатите слушат рап –  музиката на бедните  от гетото, и се обличат като гангстерите от гетото. У нас младежи с черни мецедеси носят флканелки с лика на Че Гевара. Все повече хора в Америка завършват гимназия буквално неграмотни. Все по-малко хора четат. Вместо някаква революционна модерна музика, университетски студенти слушат чалга – в “Механата” в Ню Йорк или в Студентския град в София. Потенциални интелектуалци се чалгизират умишлено – пишат за вкуса на мутрите, мечтаят сами да бъдат мутри. И, уви,  правят го не по идеологически причини както по време на соц-реализма, и не защото е такава модата, както по време на поп-арта от 60-те.  Днес не малко интелектуалци, или потенциални такива, се чалгизират само за пари.  Поп-културата, “народната” култура носи големите пари днес.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
         Стихотворението «В очакване на варварите» на Константинос Кавафис описва края на Римската империя. Всички във Вечния град –  императорът, градските чиновници, народа  – очакват идването на варварите. Но варварите накрая не идват.  Стихотворението завършва така:
                  Защо внезапно улици, площади опустяха 

                  и всички се прибират умислени дълбоко?
                  Защото падна здрач, а варварите не дойдоха. 

                  Завърнаха се пратениците от границата 

                  и казаха, че варвари не съществуват вече. 

                  Сега какво ще стане с нас без варвари? 

                  Та тези хора бяха някакво решение.”
         Горе-долу по времето, когато Кавафис пише “В очакване на варварите”, Освалд Шпенглер публикува “Залезът на Запада”. Годината е 1917 – краят на Световната война, жълтата треска, Болшевишката революция – първите шокиращи симптоми на варваризацията. Западът започва бавно и красиво да залязва. Често в кървави цветове.
         При залез на една култура се явява обратният снобизъм. Когато империята им загива, римляните вече не само очакват с надежда варварите, но и започват да ги имитират. Чалгизират се с други думи. Изкуството им става все по-примитивно. Образованието запада. Висшите класи започват да приемат култура на плебса и варварите. Класическата култура загива. Следва това, което наричаме Средновековие. . . Новото културно средновековие обещава да бъде хай-тек  – ако това е утеха. . .
         След Втората световна война първо Америка замести Европа като   световен културно-икономически център. Сега май вече е ударил часът на Китай, Индия, Арабския свят. Там няма обратен снобизъм. Техните цивилизации не залязват.
        
        

неделя, 25 декември 2011 г.

РАЖДАНЕТО НА СВЕТЛИНАТА



            „От тази нощ светлината, която зимата е потискала, ще започне победна борба. Като че ли тя, светлината, се е родила тази нощ, заедно с Детето Бог. . . Светлината е станала дете и детето е станало Бог.” – така разсъждава за коледната нощ Никос Казандзакис, чрез своя герой в „Алексис Зорбас”. Коледната нощ приблизително съвпада с нощта на Зимното слънцестоене, след което денят започва да расте. Затова светлината се ражда заедно с Исус Христос.  Този астрономически прелом се празнува и се е празнувал по един или друг начин в повечето световни култури – от земите на маите до Япония и от неолитни времена до наши дни.

            Важостта на слънцестоенето за хората от каменната епоха се доказва от Стоунхендж в Англия и други археологически находки. Излиза, че доро преди да познават писмеността, праисторическите хора са имали невероятни познания по астрономия. В Древна Гърция Зимното слънцестоене е Дионисиев празник – богът е ритуално разкъсан от жени в екстаз и изяден от тях, след което се преражда като бебе. И в Египет богът спасител Озирис, който умира и се преражда, е прероден в деня  на Зимното слънцестоене.

            В Рим Зимното слънцестоене е края на Сатурналиите (17-23 декември). Сатурналиите стават най-големия римски празник.  Те, между другото, са били свързани и с раздаване на подаръци. През III в. император Аврелиaн решава да обедини резлични популярни в Римската империя езически празници, посветени на Аполон, Атис, Ваал, Дионис, Хермес, Митра, Озирис като „Рожден ден на Непобедимото Слънце”  (Sol Invictus), на 25 декември. От 4 в. християните започват да празнуват Рождество Христово на този ден  – рождения ден на непобедимото слънце. Преди това Рождество и Богоявление са се празнували заедно на 6 януари, което също съвпада с египетски култов прзник, свързан със слънцето. Това е денят, когато Исус е кръстен от Св. Йоан Кръстител и именно тогава, според гностиците, той става Христос, Син Божи, понеже с кръщението в него се въплъщава Словото Божие, Логоса. Човекът Исус става Христос и Бог.

            Има данни, че дори и Рамадан произхожда от зороастрианска традиция, свързана с раждането на слънцето. Но свещения лунен месец Рамадан, през който Корана е даден от Бог ( Аллах) на хората чрез пророка Мохамед, започва по различно време всяка година, тъй като лунния календар не съвпада със слънчевия

            Със Зимното слънцестоене е свързан и еврейския празник Ханука ( 8-дневния фестивал на светлините, по време на който се пали Менората). Празникът е възпоменание за борбата на Макавеите за религиозна свобода и въстанието срещу Селевкидите.

            В Съединените Щати, една многоетническа и многорелигиозна страна, в която хората обаче са много по-религиозни от европейците, религията е отделена от държавата още от „Бащите-основатели” –  Томас Джеферсън, Бенджамин Франклин. Джордж Вашингтон. Това отделяне е ясно постановено в Първата поправка към Конституцията. Така че пред Белия Дом във Вашингтон  всяка година редом с Коледната елха се пали и Менората за Ханука ( еврейския деветосвещник). От 60-те години насам в Съединените Щати се празнува официално, между 26-ти декември и 1 януари, и празникът Куандза, който е един  модерен афро-американски еквивалент на Коледа и Ханука, базиран на африкански традиции. На Куандза също се пали ритуален свещник.

            В близост до Зимното слънцестоене има важни празници и в индуизма и в будизма. Бодхи, денят на просветлението на Буда е 8 декември.

            Празниците на  „ двамата Свети Йоановци” – Св. Йоан Кръстител ( 24 юни – „Еньовден”) и Св. Йоан Богослов, чийто ден според Западната традиция е  27 декември, също съвпадат приблизително с Лятното и Зимното слънцестоене.Тези два религиозно-астрономически празника са най-важни и за масоните. Те са стьлбовете подържащи от двете страни годишния кръговрат. Както двамата Йоановци – кръстителят и евангелистът – маркират началото и края на земния път на Исус Христос. 

            В Евангелието на Йоан се казва: „ В началото беше Словото. И Словото беше у Бога. И Бог беше Словото.” А в началото на старозаветното  „Битие” ( почитано и от евреите, и от християните и от мюсюлманите), където се описва сътворението на света, се казва: „ И рече Бог: да бъде светлина! И биде светлина.” Това в символен смисъл е началото на Сътворението. Божието Слово става Светлина в началото.  Логосът ( това е гръцката дума за Слово) става видим, светъл. Мракът се осветява и просвещава от Словото Божие. Така бива сътворен и осветен света. За християните Словото-Светлина е синът Божи, Исус Христос, който е единосъщен с Отца си, единственият Бог.

            Така че, за християните, честито Рождество Христово! А за всички останали братя българи, честито раждане на Светлината!


23 декември 2009
публикувано във в.“Стандарт”








понеделник, 5 декември 2011 г.

„Дилъри на време” и романът „2084”

Наскоро гледах филма In Time (преведен на български като „Дилъри на време”). Идеята на тази дистопия е супер интересна и като изображение филмът стои добре – модата и архитектурата на Лос Анджелис от 60-те са прехвърлени в бъдещето. Но този развлекателен "акшън" беше поучителен за мен и по една съвсем лична причина. Видях моята идея за свят на бъдещето, в който богатите са станали безсмъртни, а бедните живеят като в каменната епоха (или като през 20ти век)  – земята е разделена на световен Град, където богатите са мъртви духовно, но телата им са безсмъртни, и световно Село, където бедните живеят в мизерия, болести и постоянни войни. Това е идеята на романа ми „2084”, писан в Америка в началото на нашия век и издаден на български от „Жанет-45” през декември 2009. Далеч съм от мисълта, че някой ми е откраднал идеята! Макар че бях предлагал романа на  няколко американски агенти. Тази идея може да хрумне на всеки и до някъде вече е реалност – богатите могат да подменят органи и части на тялото си и да живеят много по-дълго и по-безболезнено от бедните и в днешния свят. Но и духовната пустота в света на богатите е като че ли по-голяма. . .  Все пак ми беше интересно да видя как моята идея, развита по един по-скоро философски и не особено развлекателен начин в романа ми, е разработена като „акшън”, като свръх-динамичен комерсиален филм. Разбира се в „In Time” има толкова много „акшън”, че не остава никакъв „тайм” да  се развие психологически идеята за бедните, които трябва да купуват всяка минута от времето си, за да оцелеят, идеята за това колко струва живота ни, дали повече време дава и по-качествен живот? Има ли изобщо време да се живее? И има ли изобщо такова нещо като време? И какво е живот?

По този повод реших да публикувам тук седем страници от моя роман. Първата глава от част втора е по-скоро едно поетично есе, във втората глава Слав от Селото на смъртните пристига в Града на безсмъртните, а в третата глава е дадена топографията на този свят.





Втора част
Градът

            1.
            Какво значи самота? Да живееш в свят, към който нямаш отношение? Да нямаш корени в миналото, никакви връзки, никакви приятели? . . .Да се рееш като прашинка във вятъра. . .
            Какво значи свобода? Да живееш в свят, който не може да те засегне? Да  нямаш оковите на миналото, никакви  зависимости, никакви подтисници? . . . Да се рееш като прашинка във вятъра . . .
            Какво е свободата, ако не e желана самота?
            И какво е самотата, ако не е нежелана свобода?. . .
            Винаги има някаква радост в самотата, радостта на свободата. И винаги има някаква носталгична буца на гърлото ти, когато се рееш свободно, оставил зад себе си всички подтискащи мисли, връзки и корени.
            Беше 7 октомври и Слав си помисли: 7 е винаги 7 – с плюс или с минус.

            Какво значи робство? Да не можеш да бъдеш себе си. Да оставаш прикован към вчера, прикован от чужда сила, която те завладява и притежава.
            Какво значи любов? Желанието да се отдадеш изцяло на някого или нещо. Да бъдеш верен на вчера, на някаква външна сила,  или човек, който те завлдява и ти дава смисъл. . .
            Какво е любовта, ако не саможертва, която ти носи щастие?
            И какво е робството, ако не принудителна саможертва?

            Беше 7 октомври и Слав си помисли: октомври е винаги октомври – с целувка или без.
            . . . . . . . . . . .
            Беше красиво и тъжно. Въздушният кораб плуваше през синьото небе.
            Влюбеният човек е като жертвена свещ. Той изгаря във вятъра. Изгаря за друг човек, за народ, за идея, или за Висшето Същвство.
            Ние често се чувстваме сами или подтиснати от света. Но когато вътрешната светлина се запали в нас, сме едновременно свободни и влюбени. Свободни и влюбени в същият свят, който ни е подтискал или изолирал.

            ''Светът е това, което мислим.''- казва Буда.

            Нашето минало, нашите спомени, корени, лицата които срещаме, лицата в нашите сънища и мечти: това са оковите ни.
            Но те, или едно от тях, могат да бъдат и изворът на Любов.

            Бъдещето е абсолютно празно пространство. Красиво и тъжно. Празно синьо небе. Можем да го изпълним с желания или прокоби. Но това означава да го изпълваме с миналото си. Бъдещето само по себе си е безкрайна свобода.
            И абсолютна самота.

            ''С нашите мисли ние прави света.''- казва Буда.

            2.
            Адвокатът Томас Елиът посрещна Слав на летището. Kосата му беше изкуствено бяла. Очите му имаха повяхнал белезникаво-синкав цвят. Слав си помисли, че адвоката му прилича на човек, който не е напускал полу-тъмната си спалня от години и сега, атакуван от слънчева светлина изпитваше смущение и болка. Кожата му беше почти неприлично светла и нежна – като кожата на човек, който отива на плажа за пръв път през живота си. В сравнение с него, Слав имаше тен на стар отруден рибар.
            - Добър ден! Вие сте Слав Карловски, предполагам? -  каза безсмъртният адвокат с приглушен глас, с неподвижно лице и притворени сълзящи очи.
            - Да. А вие сте господин Елиът! Виждал съм ви с брат ми в албума му. Много ми е приятно, сър!
            - Вървете след мен. Колата е там. - каза уморено адвокатът, обърна гръб на Слав и го поведе. В огромната кола с дъх на свеж морски бриз настъпи дълго мълчание. Полетяха над зелените паркове на слънчевия град с виртуални каменни дворци разпръснати на голямо разстояние един от друг. Това изобщо не приличаше на град, а на някакъв стадион за титани. Слав напразно чакаше да стигнат до някакъв по-урбанистичен пейзаж, но стадионът продължаваше. Идвайки от пренаселения смъртен свят, той беше изумен от тази празнота. В колата нямаше никакъв звук. След около 10 минути Слав отново чу приглушения глас на адвоката:
       -- Как пътувахте?
            Смъртният гост започна да отговаря подробно, за да запълни мълчанието. Адвокатът не каза нищо повече, докато влезоха в къщата: разкошна бяла дървена вила с ливада отпред.  Вътре Слав усети същият дъх на хладен морски бриз. Но освен този аромат, тук също имаше и мек шепот на далечни морски вълни. Всяка стая беше огромна като банкетна зала. Мека светлина струеше от високия таван. По-късно Слав щеше да разбере, че в тази безкрайна къща всяка стена, всеки мебел, всяка древна китайска ваза с цветя, всяка  камина от бял мрамор , както и дървената бяла фасада на къщата беше виртуална реалност.
            Жената на адвоката беше дори по-бледа и уморена от него. Тя беше слаба, белокоса – според модата, с неподвижно лице. Кожата и беше прозрачна като кожата на бяла скарида с леко розов оттенък. Съпругът и съпругата, които сигурно бяха столетници, не  изглеждаха на повече от 30 години.  Но бяха извънредно тъжни и крехки. Те никога не се усмихваха и  оставяха впечатлението, че всяка стъпка, която правят и всяка дума, която произнасят е голямо мъчение за крехките им организми.
            По-късно Слав щеше да установи, че всички безсмъртни, макар и  младолики,  имат вид на хора, които са много уморени или депресирани, хора които не могат да изпитват истинска радост или каквато и да е смъртна емоция. Емоциите като че ли ги плашеха. Смятаха ги за нещо грубо и варварско.
            По време на вечерята двойката не произнесе почти нито една дума. Попитаха Слав един-два формални въпроса за времето в Монтана, за здравето на брат му, но изглеждаше, че не се интересуват много от отговора. В един момент Слав, който се чувстваше много неловко в тишината, започна да говори доста бързо и вероятно по-високо, като че ли имаше стъклена стена за преодоляване между него и домакините му. Г-жа Елиът се намръщи леко, сякаш от болка, а г-н Елиът, в момента когато Слав си поемаше дъх между две изречения, каза:
            -- Извинете, бихте ли говорили малко по-тихо. Жена ми получава главоболие, когато се говори високо по-време на вечеря.
            От там нататък се чуваше само тракането на вилиците. След вечеря изгледаха няколко виртуални реклами  в пълно мълчание и изпиха по половин чаша воднисто бяло вино. По-късно Слав щеше да разбере, че виното, което пият безсмъртните е безалкохолно, макар че приличаше по вкус на истинско. Елиътови нямаха деца. Имаха мързеливо виртуално куче, което лежеше през цялото време до виртуалната камина, загледано в огъня й. От време на време се прозяваше или въздишаше. Ако беше истинско, можеше да се каже, че е много добро старо куче.
            -- Тази вечер ще спите в една от нашите спални за гости. Но утре трябва да се преместите във ваш собствен апартамент. - каза г-н Елиът. - Ще ви заведа с кола до квартала на новодошлите сутринта преди да отида на работа.
            -- Разбира се, г-н Елиът, утре ще се преместя. Благодаря Ви!
            Г-н Елиът, все още втренчен в рекламите, каза:
            -- Извинете, но за нас е време вече да си лягаме.
            Слав почувства облекчение. Беше щастлив да остане сам в просторната спалня, до която беше заведен от един мълчалив робот. Тази безсмъртна двойка го караше да се чувства неловко и глупаво и да усеща някакъв срам от своята смъртност.
            Влезе в банята -- придатък към спалнята. Когато се погледна в огледалото, той видя на челото си червена мъждукаша точка. Това беше електронния знак, че е смътрен, който му бяха  поставили на летището.

            3.
            Никой в простосмъртния свят не знаеше къде точно е Градът на безсмъртните на картата. Тази секретност, както и точките на челата на щастливите допуснати, се налагаше от съображения за сигурност.  Терористите и бунтовниците вече не можеха да се прицелват в мишената на своя гняв, както бяха правели в миналото.
            Градът всъщност беше един архипелаг от много градове на безсмъртни под невидими предпазни похлупаци. Дори ако един смъртен човек върви, кара или лети някъде по света и достигне охранителния щит на Града,  той нямаше да го види, нито щеше да разбере по някакъв начин, че е там. Отклонен чрез електромагнитно поле,  смъртният би заобиколил Града, без да осъзнае, че не се движи право напред, а по крива. Така че Градът беше буквално една Утопия ( ''никакво място, не-място''). Нямаше го никъде в топографията на смъртните.  За смъртните Градът беше един недостъпен и митичен Рай.
            Старите световни градове, като Ню Йорк, Париж и Лондон отдавна бяха напуснати от безсмъртните. Сега тези древни мегаполиси бяха станали част от дивото Световно село. Богатите, освен в редки случаи, вече нямаха пряка нужда от бедните, както са имали в годините на робство, на расова или класова сегрегация, когато богати и бедни са живеели в един и същ град. Сега машините бяха обслужвашия персонал на богатите безсмъртни. Бедните бяха не само смъртни, но и на доизживяване. Имаше програми за стерилизация на най-бедните от бедните, за да не се множат.
            В руините на стария свят плъховете и бездомниците споделяха  древните дворци и залите на художествените галерии с отдавна изгорени за отопление картини, врати и паркети. Впрочем Ню Йорк, както и много други крайбрежни градове, поради глобалното затопляне беше наполовина потънал в океана. Обитателите на тези странни вертикални канари, осеяни с лабиринти и пещери, пътуваха с лодка от сграда до сграда. Това бяха каньоните на Манхатън. В тях живееха банди, превърнали се в племена. Всеки небостъргач си имаше собствено племе.
            Тези племена не можеха дори да говорят човешкия език. И не можеха да си разбират диалектите помежду си. Бяха като народа на Вавилон сред руините на своята арогантна и невъзможна кула.
            Но безсмъртните граждали отдавна бяха напуснали този изгубен свят.


http://books.janet45.com/books/497

сряда, 23 ноември 2011 г.

ЗА РОБСКОТО САМОЧУВСТВИЕ И МЕЧТИТЕ

          Вчера в „Новинар” авторката Зорница Илиева изрази недоволство, че у нас е издаден „Пътеводител за османска България”. По нейните думи, в пътеводителя са  изброени и  онагледени с фотографии обекти, които [. . .] са пряко свързани с периода на турското робство - джамии, мостове, чешми и сгради. “ Илиева продължава текста си с ироничен тон: “Впрочем вече можем ли да казваме „турско робство”? Или да използваме неутралното „страната ни като част от Османската империя”? Че има строени джамии, мостове, сгради от турци по време на 500–годишното им „присъствие” по нашите земи не е нито новина, нито тайна[. . . .] Въпросът е кой и защо реши, че тези обекти, някои от които отдавна са обявени за паметници на културата, трябва да имат отделен пътеводител[. . .]?”
          А защо да нямат? Могат ли паметниците на културата от римско време да имат отделен пътеводител? И ако за римските може да има книга, защо да не може да има такава и за паметниците от турско време? Националната гордост дава ли ни основание за неграмотност? Трябва ли да си затваряме очите и ушите за голяма част от нашата история?
          В продължение на пет века българите са били част от населението на Османската империя. Както чехите и словаците са били част от населението на австрийската, а грузинците и арменците -  на руската империя. Тези народи говорят ли за австрийско или за руско робство? Провъзгласяват ли се сами за роби, впрягани в хомот и бити с камшик?
          Да, имало е османска България И вместо да се вайкаме за миналото, по-добре е да си познаваме историята, да познаваме дори и тези пет века, които не ни уйдисват. Какво знаем за Османската история, която е била и наша история, между 1396 и 1878 година? Освен, че това е било петвековен период на черно робство. Не сме ли всъщност умишлено създали черна дупка в националната ни памет?
           Българите не са били роби в Османската империя.
           Интересно е как някои метафори така ни се набиват непрекъснато в главата, че почваме да ги приемаме за реалност.  Историческите “извори” само в поезията могат реално да бъдат бълбукащо поточе в гората. И подножието” на планината не е реално под нозете й. Нито българите реално са били роби по време на “турското робство”.
          Като твърдим че сме били роби, ние сами си създаваме робско самочувствие. И това е много вредно за нацията ни. Ако живеем с мисълта, че сме потомци на роби, миналото ни се превръща в тежки окови, които ни дърпат назад. И не можем да се развиваме свободно.
Балкански архетипи
          Това негативистично мислене и постоянно оправдаване с турското робство не е само българска черта. Има една страхотна сръбска народна песен за княз Лазар, предводителят на християнските войски в битката на Косово поле през 1389 г. Според тази песен преди битката князът видял от небето да слиза голям орел с бяла гълъбица в човката. Когато орелът кацнал обаче, се оказало, че е Архангел. А бялата гълъбица в човката му се оказала писмо до княза от Богородица. В писмото-гълъбица Божията Майка питала княз Лазар какво би избрал: земното царство, или Царството Божие. Князът веднага избрал Царството Божие. Богородица тогава му казала: „ Добре, Лазаре, имаш го! Днес ти ще умреш в битката като герой и мъченик и така ще добиеш Царството Божие.”

          Този негативен национален мит, митичното и героично поражение, е май нещо типично балканско. За нас българите Турското робство, „Тежкото положение на поробения народ”, Баташкото клане, Обесването ( не толкова живота и делото, колкото обесването) на Васил Левски – това са централни мотиви в историята ни, централни архетипи в народопсихологията ни.

          Разгрома на християнските армии предвождани от княз Лазар на Косово поле е балканския Армагедон - финалната битка между Доброто и Злото. Но на балканския Армагедон Злото побеждава, а Доброто загива мъченически.  И  само така Доброто може да добие Царството Божие. Освен това балканският Армагедон е в миналото. Така че всичко е предрешено.

          От Освобождението насам ние оправдаваме всичките си проблеми  с Турското робство. Националните ни мечти са главно ретроспективни  -  мечти за отминалите времена на цар Симеон и хан Крум. При македонците пък националното минало не само, че се е превърнало в абсолютна цел на нацията, но то е и някаква измислица. . .

          Чувайки за турското робство, един мой приятел афро-американец възкликна съчувствено: „О, така ли? Не знаех, че и вие сте били роби, братко!” Стана ми неудобно да му обяснявам, че нашето „робство” е само метафора, за разлика от робството на неговите прадеди. Не исках да пресичам порива му за братство.
          Негативистичната и ретроспективна нагласа на българина – всичко е лошо, никога не е било толкова лошо, битката между Доброто и Злото се е състояла отдавна и Злото е победило -  това мислене е коренно противоположно на американското мислене.

          Американската мечта е в бъдещето, не в миналото. Американецът е оптимист. Националните му митове и архетипи са проспективни, не ретроспективни. Джордж Вашингтон нито е добил с мъченичество, нито е избрал Царството Божие. Той е горд земен победител. Горд земен зидар, положил основите на една нова нация. Макар че Патрик Хенри век преди нашите революционери възкликва: „ Дайте ми свобода или ми дайте смърт!”, за американските революционери не се пеят тъжни песни, като „Болен ми лежи Миле Попйорданов”. В химна на Съединените щати, Америка е наречена „ земя на свободните и дом на смелите”. . . В нашия довоенен химн Марица шумеше окървавена и вдовица плачеше люто ранена. А в следвоенния ни химн „Мила Родино”, до преди 20 години имаше куплет, който споменаваше една чужда столица -  Москва, но не и София.

          За да постигнем нещо, трябва преди всичко да вярваме, че сме способни да го постигнем. Това не може да стане, ако винаги се виждаме като потомци на роби или като безгласни пионки в ръцете на великите сили. Без самочувствие няма много да постигнем. А дори и да постигнем мечтитe си сигурно няма да разберем, че сме ги постигнали. Пак ще си кажем „Е, да де, ама. . .” и ще започнем да се оплакваме от съдбата си. 


сряда, 16 ноември 2011 г.

             Днес една моя студентка ме попита съвсем сериозно вярвам ли в задгробния живот. Такива въпроси рядко се задават в България. Рядко се задават сериозно и още по-рядко им се отговаря сериозно, без иронична усмивка. Някак е неудобно да отговаряме на такива въпроси.
            Моят постинг във фейсбук за Бог, който е любов и за стената на общуването възбуди доста интересна дискусия.
            Наистина, има ли Бог? И ако има, Бог любов ли е? Или закон и наказание? Или е воля? Или просто начален тласък? Словото, което изрича света?
            Мислейки дали правилно и честно съм отговорил на студентката ( аз отговорих положително), реших да публикувам пак един стар текст. Това е уводът на книгата ми с есета от миналата година.




МОЯТ БОГ И МОИТЕ ДЕМОНИ

            И Бог и демоните са нещо напълно човешко. Те не живеят в Небесата или под земята, а вътре в нас. Демоните са изкусители, които ни се явяват в прекрасни образи и форми.

            С годините разбрах, че моят най-опасен демон е бил желанието ми да се харесам на хората. Отдавайки се на това желание, аз всъщност живеех не както  исках, а както другите диктуваха. Тъй като баща ми беше известна личност по комунистическо време – мразен от мнозина, обичан от други – аз ( обладан от демона си) посвещавах цялата си енергия да доказвам на хората, че съм независим от баща си. Стараех се да покажа на всички, първо, колко моите политически възгледи са различни от неговите и, вторто, как съм се отказал да се ползвам от фамилини привилегии и връзки.

            Но именно това е тактиката на демона: кара те да се стараеш да постигнеш нещо – признание, уважение, любов – но колкото повече се стараеш, колкотио повече напрягаш мускули и размахваш ръце, толкова повече затъваш в тресавището. Като в лош сън затъвах все по-дълбоко в  лепкавата кал на завистта, омразата и най-накрая – на самотата.

            Хората виждат това, което искат да видят, а не това, което реално съществува. В моя случай, хората в България по онова време казваха: “Разбира се, лесно е да бъдеш дисидент, когато баща ти е комунист – това е семейната им игра.” Или още по-лошо : “Какъв цинизъм! Хем привилигириван, хем дисидент!” Моят демон ме накара да напусна България. Станах преподавател по литература в Америка. Но нещата не се промениха много. Напускането ми също се вписа в представите за мен на тези, които ме мразеха. Вместо да намеря обич и признание, намерих самота. Тресавището, както и сянката ми дойде с мен отвъд океана.

            Много е лесно да вкараш хората ( или самия себе си) в някакъв общоприет калъп. Политиците отдавна са разбрали, че ако нямаш идеологически аргументи срещу противника си, можеш да го победиш лесно като го очерниш публично на лична основа. Както се казваше едно време, напиши във вестника, че сестра му е курва, пък после нека той се обяснява, че изобщо нямал сестра! Колкото повече се оправдаваш, толкова по-съмнителен ставаш.

            В политиката чудесен пример за това до къде може да те доведе желанието да се харесаш на хората беше Бил Клинтън. Един чаровен и изключително умен политик, разгромен от хитри и подли врагове, които използваха срещу него собствения му демон – желанието му да се хареса на всички. Както и предразсъдъците на хората, разбира се.

            Най-често срещаният човешки демон е Страхът от смъртта. Когато той ни обладае на съзнателно ниво, а не само на чисто инстинктивно, този страх ни се явява под благовидни названия: ''Инстинкт за самосъхранение'',  “Способност за оцеляване”, дори “Смелост”. Този демон може да ни подтикне да правим ужасни неща. Особено в политиката – в политическата идеология на крайните националисти ( като Адолф Хитлер) загрижени за “оцеляването на нацията”, които всъщност са обладани от този голям Страх, че няма да оцелеем. Шовинизмът е племенен или расов егоизъм. И той, както и личния егоизъм, е дете на Страха от смъртта. Водени от страха не можем да направим нищо положително.

            Други могъщи човешки демони са Ревността, Обидата и Завистта. Те също ни карат да вършим подли неща, дори да се отдаваме на жестокост, като наричаме нагона за лично отмъщение “битка за справедливост”.

            Обикновеното голо Самолюбие, нашето естествено желание да се хвалим пред приятели, е най-инфантилния и сравнително безобиден демон. Това е бебе демон. Но всички демони са деца на Егото и Смъртта. И могат много бързо да растат. Колкото повече обръщаме внимание на родителите, колкото повече обгрижваме техния съюз, толкова повече умножаваме децата им в душите си.

            Бог също е нещо напълно човешко.

            Както е казал Иисус Христос, според гностическото Евангелие на Тома, 
ако тези, които ви водят ви кажат ''вижте, Царството е в небето'', то тогава птиците небесни биха стигнали там преди вас. Ако ви кажат ''Царството е в морето'', то тогава рибите морски биха стигнали там преди вас. Но аз ви казвам, че Царството е вътре във вас. Когато опознаете себе си, и вие ще бъдете разпознати. И ще разберете, че всички сте деца на живия Отец. . .

            И Хераклит, макар и в по-абстрактен план, е казал същото, че пътят Нагоре и пътят Надолу са един и същи път. “Нагоре” е Царството Божие. “Наодлу” е океанската дълбина на Душата.
           
            Само ако успеем да отворим очите си навътре  ­–  отвъд лепкавия сън, предизвикан от Смъртта и Егото, можем да видим наистина Светлината на Бога. В най-трудните моменти, когато сме изгубили всичко, дори надеждата, ако все още намирме сили, ако все още имаме желание за молитва, за медитация върху смисъла на света, или за разговор с Бог, можем да видим Светлината.

            Това е същата Светлина, която вижда влюбеният човек: озареният човек, който напълно е забравил своето собствено Его и се е посветил на друг. Голямото щастие и голямата скръб могат да бъдат еднакво добри прозорци към Светлината.

            Във всекидневния си живот доминиран от Смъртта и Егото, затворени в собствените си тъмни същества, не можем да видим Светлината. Можем да видим само отраженията й в някои важни сънища. Или в изкуството.

            Но най-пагубните демони, тези които наистина искат да унищожат света, да ни оставят в пълен мрак, са демоните на религиозния фанатизъм. Когато казваме: “ Моят Бог е истинският Бог, твоят бог е Зло, следвай моя Бог! Долу твоя Бог!” ,  ние всъщност ставаме слуги на Сатаната. Защото Бог е отвъд всички създавани от нас религиозни системи, отвъд всички различия между нас. Дори атеистите, които обичат хората и света, са по-близо до Бога от религиозните фанатици.


9 януари 2006 г.
публикувано във в. “Дневник”




                  Дяволът е разликата между нас. 
           Дяволът е тайната,
           която всеки за себе си знае. . . 
           Бог е нещо общо между нас.
          Бог е това,
          което не знаем.